Стивън Кинг - Сборник Тъмната кула - цялата поредица

„Напротив, Стари са. Просто се промениха.“

Най-старшата беше малко по-висока от останалите и имаше широко, леко изпъкнало чело. Тя се приведе към Роланд и камбанките на челото и дръннаха. От този звук сякаш му призля и го обзе необяснима слабост. Лешниково-кафявите и очи го изучаваха напрегнато. Може би дори лакомо. Докосна лицето му и мястото сякаш се парализира. Плъзна поглед надолу и лицето и се сгърчи в странна гримаса, която може би издаваше тревога. Побърза да отдръпне ръка.

— Ти се събуди, добри човече. Тъй, значи, събуди се. Хубаво, хубаво.

— Кои сте вие? Къде се намирам?

— Ние сме сестричките от Елурия. Аз съм сестра Мери. Това са сестра Луиз, сестра Микела, сестра Кокина…

— И сестра Тамра — представи се последната. — Прелестна двайсетгодишна девица.

Разкикоти се. Лицето и се размаза и за миг отново се съсухри — закривен нос, сивкава кожа. Роланд отново се сети за Рия.

Те се приближиха и наобиколиха плетеницата от ремъци, в която висеше Роланд; той неволно потръпна и непоносима болка прониза гърба и прасеца му. Изстена. Ремъците проскърцаха.

— Ооооо!

— Боли!

— Боли го!

— Боли тъй силно!

Запритискаха се още по-близо, сякаш болката ги очароваше. Роланд долови миризмата им — спечена миризма на пръст. Онази, която се наричаше Микела, дори посегна…

— Махайте се! Оставете го! Нали ви предупредих!

Като чуха този глас, вещиците стреснато отскочиха назад. Мери страшно се ядоса. Но и тя отстъпи назад, като не пропусна да хвърли последен яростен поглед (Роланд бе готов да се закълне, че не му се е привидяло) на медальона на гърдите му. Беше сигурен, че при предишното си събуждане го пъхна в пазвата си, но сега отново беше изваден.

Появи се шеста сестра, която грубо разблъска Тамра и Мери. Тази може би действително беше на двайсет, с алени страни, гладка кожа и тъмни очи. Белите и одежди се повдигаха на талази като мечтание. Червената роза на гърдите и гневно пламтеше като проклятие.

— Махайте се! Оставете го!

— Оооо, виж ти ! — хем недоволно, хем през смях възкликна сестра Луиз. — Ето я и Джена сукалчето, да не би да се е влюбила в него?

— Влюбила се е! — изкряка Тамра и се изкикоти. — Сърцето на сукалчето е негово!

— О, негово е, негово е! — заприглася и Кокина.

Мери се обърна към новодошлата, стиснала устни в тънка линия:

— Нямаш работа тук, нагло момиче!

— Имам, щом аз така смятам — отвърна Джена. Беше се поовладяла. Черна къдрица се бе изплъзнала изпод булото и и бе паднала на челото й, извита като запетайка. — Вървете си. Не му е до вашите шеги и закачки.

— Не ни командвай — отвърна сестра Мери, — ние никога не се шегуваме. И ти го знаеш, сестра Джена.

Чертите и поомекнаха и Роланд забеляза, че девойката се страхува. Изведнъж се уплаши за нея. И за себе си.

— Вървете си — повтори. — Рано е още. Нима няма други, за която да се погрижите?

Сестра Мери сякаш се замисли. Всички се втренчиха в нея. Най-сетне кимна и усмихнато сведе глава към Роланд. Ликът и отново се раздвижи, сякаш забулен в мараня. Другото лице, което е видя отдолу (или поне така се стори на Роланд), беше много зловещо и зорко го следеше.

— Остани при нас, добри човече — рече сестра Мери. — Остани при нас и ние ще те изцерим.

„Имам ли избор?“ — мислено отвърна той.

Останалите се разкикотиха и смеховете им се разпиляха из сумрачната стая като пандели. Сестра Микела дори му изпрати въздушна целувка.

— Хайде, дами! — подкани ги сестра Мери. — Да оставим Джена с него в памет на майка й, която толкова обичахме! — С тези думи ги поведе навън — пет бели птици, които литнаха по пътеката между леглата, развели полите на дългите си одеяния.

— Благодаря — каза Роланд и вдигна поглед към жената с хладната ръка… защото вече знаеше коя е тя.

Сякаш за доказателство тя посегна да погали пръстите му.

— Няма да ти направят нищо лошо — рече… но Роланд долови, че сама не вярва на думите си, а и той не и повярва. Беше в беда, в много страшна беда.

— Какво е това място?

— Наше е — простичко отвърна тя. — Домът на сестричките от Елурия. Ако щеш го наречи дори метох.

— Не е метох — отвърна той и плъзна поглед по празните легла. — Лазарет е. Нали?

— Лечебница — уточни девойката и продължи да гали ръката му. — Ние служим на лекарите… и те служат на нас. — Беше очарован от черната къдрица на сметаненобялото и чело — би я погалил, ако дръзнеше да посегне. Искаше да усети докосването й. Струваше му се красива, тъй като бе единственото черно петно в цялата тази белота. Белият цвят вече бе изгубил очарованието си за Роланд. — Ние сме болничните сестри… бяхме, преди светът да се промени.