Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Но… — Клеър прехапа устни и отправи отчаян поглед към професора, който се намръщи и пристъпи от крак на крак. — Сър, не мога ли и аз да дойда с вас, моля?

— Да, разбира се — каза той. — Щом аз казвам. Г-н Харгроув, ако не ви харесва, отнесете въпроса до управата. Имам занятие.

Можеше да му мине номерът, ако Анджела не го наблюдаваше така зорко и подозрително. Тя го спря на средата на пътя до асансьора, отвори чантата му и извади книгата, която бе скрил. Прелисти я мълчаливо, после я подаде на Джон, който направи същото.

И двамата погледнаха професора със спокоен, хладен, странно доволен поглед.

— Е — каза Анджела, — не съм сигурна, но мисля, че това е нарушение на правилата, професоре. Да се изнасят книги от библиотеката, без да се регистрират. Какъв срам.

Тя нарочно отгърна първата страница и прочете: „Бяха хубави времена, бяха лоши времена…“ и после внимателно запрелиства страниците, като спираше на случайни места, за да прочете няколко реда от текста. На Клеър всичко й звучеше нормално. Тя се дръпна, когато Анджела й подаде книгата.

— Чети! — нареди вампирката.

— Ъъъ… къде?

— Където и да е.

Клеър прочете няколко реда от страница 229 с разтреперан глас.

— „Приказка за два града“ — отбеляза Джон. — Нека позная, професоре… първо издание?

— Изключително запазена — каза Анджела и изтръгна книгата от разтрепераните ръце на Клеър. — Мисля, че професорът си е измислил много хубав план за пенсиониране, който се състои в това да ни прецаква от приходи, които ни принадлежат.

— Ха! Не ми изглеждаше чак толкова тъп. При всички тези научни степени.

Това са просто книжни умници. Никога не знаеш какво им се върти в главите, докато не ги отвориш.

Двамата разговаряха, сякаш професорът не беше там.

Бледата кожа на професор Уилсън вече блестеше от пот.

— Момент на слабост — рече той. — Наистина се извинявам. Няма да се повтори, кълна се.

— Извинението се приема — отговори Анджела и се спусна напред, опря ръка в гърдите му и го блъсна на пода. — И, между другото, ти вярвам.

Тя го сграбчи за китката, вдигна я към устата си и спря, за да откачи златната верижка на часовника и да я хвърли на пода. Когато верижката падна, ужасените очи на Клеър зърнаха символа на циферблата на часовника. Триъгълник. Делта?

Шокът й премина, когато чу писъка на професора. Възрастните мъже не бива да крещят така. Не бе редно. Уплахата я ядоса и тя остави раницата си с книги, свали термоса от рамото си и отвъртя капака.

После заля с течен азот гърба на Анджела. Когато Джон се обърна към нея и изръмжа, тя плисна остатъка в лицето му, като се целеше в очите. Анджела се мяташе и пищеше на пода, а Уилсън се изправи на крака. Джон се протегна да го хване, но Клеър бе успяла да нарани и него и той го изпусна. Уилсън сграбчи чантата си, тя взе раницата си с книгите и хукнаха към асансьора. Там стоеше един много изненадан професор, зяпнал от изумление. Не го познаваше. Уилсън му извика да се дръпне, скочи в асансьора, натисна копчето за надолу така яростно, че Клеър се опасяваше, че ще се счупи или ще блокира.

Вратите се затвориха и асансьорът потегли надолу. Клеър се опита да успокои дишането си, но не успя, стана й зле. Все пак бе по-добре от професора. Той изглеждаше ужасно, лицето му бе посивяло като косата и дишаше учестено и трудно.

— О, боже — едва каза той. — Това не е на добре.

И после бавно се свлече по стената на асансьора, докато се озова на пода, с разкрачени крака.

— Професоре? — Клеър се спусна напред и се наведе над него.

— Сърцето — задъхано каза той и издаде някакъв задавен звук. Тя разхлаби вратовръзката, но това не помогна. — Слушай. Моята къща. Рафтът с книги. Черна подвързия. Върви.

— Професоре, спокойно, всичко е наред…

— Не. Не мога да ги оставя да я вземат. Рафтът с книги. Черна…

Очите му се разшириха, той изви гръб, издаде ужасен звук и после…

После просто умря. Нищо вълнуващо, никакви речи, никаква тържествена музика, която да й подскаже какво се случва. Той просто си отиде и макар тя да сложи разтрепераните си пръсти на шията му, знаеше, че няма да усети пулс, защото той изглеждаше различно. Приличаше на гумена кукла, не на човек.

Вратите на асансьора се отвориха. Клеър грабна раницата си и празния термос и хукна към другия край на пустия тухлен коридор, където през аварийния изход излезе навън в яркия слънчев следобед.

Остана там няколко секунди, като трепереше, дишаше задъхано и плачеше, после се опита да измисли къде да отиде. Анджела и Джон смятаха, че се казва Нойберг, което бе добре. Не бе добре за самата Нойберг, ако имаше такава, но те накрая щяха да разберат коя е Клеър. Трябваше да се прибере вкъщи преди това.