Питър Брет - Пустинното копие

Джардир се поклони дълбоко.

— Отдавате ми огромна чест, офицер. Моля се на Еверам да не ви разочаровам.

— Най-добре да е така, ако ти е скъпа кожата — предупреди го Кавъл, докато Керан връзваше на бицепса на Джардир възлест кожен ремък, символ на званието на момчето.

Сърцето на Джардир задумка в гърдите му. Това бе само кожен ремък, но в този момент му се стори като самата Корона на Каджи. Джардир си помисли как даматите щяха да разкажат за това на майка му, когато тя идеше за седмичните си помощи, и се изпълни с гордост. Вече бе започнал да носи чест на жените от семейството си.

При това изпитанието щеше да бъде и истинско мерило за мъжеството му. Щеше да пътува седмици под открито нощно небе. Щеше да види алагаи отблизо и да опознае врага не само като драсканица на дъска или като сянка в далечината, зърната, докато тича по някоя стена. Денят наистина вещаеше много нови начала.

Абан се обърна към Джардир, след като ний’шарумите бяха оставени да си изпълняват задачите. Той се усмихна и удари бицепса на Джардир с възлестия кожен ремък.

— Ний ка , значи — каза той. — Заслужаваш го, приятелю. Съвсем скоро ще станеш кай’шарум , начело на истински воини в битка.

Джардир сви рамене.

— Иневера — каза той. — Нека утрешният ден ни донесе каквото е писано. За днес тази чест ми е достатъчна.

— Разбира се, ти беше прав преди малко — рече Абан. — Понякога усещам горчивина в сърцето си, когато видя как се отнасят към кхафитите , и в този момент дадох израз на своята горчивина. Бахаваните заслужават нашата закрила, че и повече.

Джардир кимна.

— Знаех, че е така — отвърна той. — И аз не се съобразих, приятелю. Знам, че сърцето ти таи много повече от някаква търговска алчност.

Той стисна рамото на Абан и двамата се втурнаха да се приготвят за похода.

Тръгнаха по обяд — петдесет воини на каджи, включително и Хасик, заедно с Дама Кхеват, офицер Кавъл, двама съгледвачи кревакх и отрядът на Джардир от елитни ний’шаруми . Неколцина воини, най-възрастните, се редуваха да карат каруците с провизии, теглени от камили, докато останалите водеха процесията на крак през Лабиринта към голямата градска порта. Джардир и останалите момчета се возеха в каручките с хранителни припаси, за да не петнят свещената земя.

— Само даматите и дал’шарумите имат право да стъпват по кръвта на своите братя и предшественици — предупреди ги Кавъл. — Ако вие го направите, ще е на ваша отговорност.

Щом излязоха от града, офицерът удари с копието си каруците.

— Всички да слизат! — извика Кавъл. — Ще вървим пеша до Баха!

Абан погледна Джардир невярващо.

— Седмица път през пустинята без нищо, дето да ни пази от слънцето, освен бидата!

Джардир скочи от каручката.

— Това е същото слънце, което ни пече на тренировъчните площадки.

Той посочи дал’шарумите , които вървяха пред каручките.

— Благодари се, че имаш само бидото — каза той. — Дрехите им са черни и поемат топлината, а всеки от тях носи щит, копие и бронята си под дрехите. Щом те могат да извървят пътя, значи и ние можем.

— Хайде, не искаш ли да разтъпчеш крака след всичките седмици в гипс? — попита Джурим със самодоволна усмивка, плесна рамото на Абан и отпраши нататък.

Останалите ний’шаруми ги последваха и замаршируваха в стъпката, определена от Джардир, който поддържаше темпото на каручките и воините. Кавъл се изгуби назад, за да следи какво става, но остави Джардир да командва. Момчето изпита прилив на гордост заради доверието на офицера.

Пустинният път беше върволица от стари пътепоказатели, наредени по пътя от сбит пясък и твърда глина. Горещият пясък плющеше по пътешествениците, носен от нестихващ вятър. Трупаше се по пътя и забавяше хода им. Слънцето го напичаше така силно, че им пареше дори през сандалите. Въпреки всичко обаче ний’шарумите , загрубели от дългогодишните тренировки, продължаваха напред, без да се оплакват. Джардир ги погледна и изпита гордост.

Бързо стана ясно обаче, че Абан не може да поддържа темпото. Плувнал в пот, той закуцука още по-явно по неравния път, без да спира да се препъва. Веднъж залитна към Есам, който го изблъска в Шанджат. Шанджат го блъсна обратно и Абан се просна на земята. Другите момчета се смяха, докато Абан плюеше пясък.

— Продължавайте да вървите, мишоци! — извика Кавъл и удари копието в щита си.

Джардир искаше да помогне на приятеля си да се изправи, но знаеше, че това само ще влоши положението.