Питър Брет - Пустинното копие

След вечеря те се молеха като едно семейство, докато не чуха призива от минаретата на Шарик Хора, който оповестяваше падането на мрака. Според евджахския закон след този призив всички жени и деца трябваше да се скрият под земята.

Дори скромната колиба на Кадживах имаше преградено и защитено мазе, свързано с Подградието — необятна мрежа от тунели, които водеха към всички точки на Пустинното копие в случай на пробив.

— Слизайте долу — подкани Кадживах сестрите му. — Аз ще си поговоря насаме с брат ви. — Момичетата изпълниха заръката й и Кадживах махна на Джардир да дойде в ъгъла, където висяха копието и щитът на баща му.

Както винаги, оръжията сякаш го гледаха отвисоко и го преценяваха. Джардир усети цялата тежест на гипса си, но имаше и друго, което му тежеше дори повече. Той погледна майка си.

— Дама Кхеват каза, че татко не е умрял с чест — рече Джардир.

— Значи Дама Кхеват не е познавал баща ти така, както аз го познавах — отвърна Кадживах. — Той не изричаше лъжа и никога не ми е посягал, дори след като му родих три дъщери една след друга. Даряваше ме с деца и слагаше месо в стомасите ни.

Тя погледна Джардир в очите.

— В тези неща има толкова чест, колкото в избиването на алагаи . Повтори си това на слънчева светлина и го запомни.

Джардир кимна.

— Добре.

— Сега носиш бидото — продължи Кадживах. — Това значи, че вече не си малко дете и не можеш да слезеш с нас. Трябва да чакаш на вратата.

Джардир кимна.

— Не ме е страх.

— А може би трябва — отвърна Кадживах. — Според Евджаха при Последната четвърт Алагай Ка, бащата на демоните, дебне на повърхността на Ала.

— Дори той не би могъл да премине през воините на Пустинно копие — заяви Джардир.

Кадживах стана и взе копието на Хошкамин от стената.

— Може би е така — каза тя и тикна оръжието в здравата му лява ръка, — но ако премине, на теб се пада да ни опазиш от него.

Покъртен, Джардир взе оръжието и Кадживах му кимна веднъж, преди да последва надолу сестрите му. Джардир веднага застана с изправен гръб до вратата и прекара там тази, както и следващите две нощи.

— Трябва ми мишена — каза Джардир. — Дама’тингата ще ми махне гипса и ще ми се наложи да се върна на опашката за ядене.

— Можем да действаме заедно — предложи Абан, — както преди.

Джардир поклати глава.

— Ако се възползвам от помощта ти, ще решат, че съм слаб. Трябва да им покажа, че съм станал по-здрав отпреди, иначе всички ще ме вземат за лесна плячка.

Абан кимна, обмисляйки проблема.

— Ще трябва да атакуваш някое по-предно място от тези, които заемаше преди, но да не е чак толкова напред, че да разгневиш Хасик и приятелчетата му.

— Мислиш като търговец — отбеляза Джардир.

Абан се усмихна.

— Отраснал съм на пазара.

През следващите няколко дни те внимателно наблюдаваха опашката, насочили погледи малко след средата, където Джардир бе чакал преди травмата. Момчетата там бяха с няколко години по-големи и далеч по-едри от него. Двамата набелязаха възможни мишени и оттам насетне не ги изпуснаха от очи дори за миг по време на тренировки.

Тренировките протичаха точно както преди. Твърдият гипс държеше намясто ръката на Джардир, докато прескачаше препятствия на бегом, а офицерите го караха да хвърля копията и мрежите с лява ръка. Той не получаваше никакво специално отношение, а и да можеше, не би го поискал. Каишът плющеше по гърба му не по-рядко отпреди, а Джардир го приветстваше и прегръщаше болката, защото беше наясно, че всеки удар доказва на останалите момчета неговата сила въпреки травмата му.

Минаха седмици, а Джардир работеше усилено над шарукин винаги щом му се удадеше възможност — дори си повтаряше формите наум всяка вечер, преди да заспи. С изненада разбра, че може да хвърля и удря с лявата си ръка също толкова добре, колкото с дясната. Даже започна да налага противниците си с гипса, прегръщайки болката, която го помиташе като гореща пустинна буря. Знаеше, че след като дама’тингата най-накрая среже отливката, ръката му щеше да е още по-здрава след травмата.

— Най-добре да е Джурим — предложи накрая Абан вечерта, преди да свалят гипса на Джардир. — Той е висок и силен, но си забравя уроците и тръгне ли да се бие, ще разчита само на силата си, за да пребори противника.

Джардир кимна.

— Може би да. Бавен е и ако го надвия, после никой не би посмял да се изправи срещу мен. Но аз си мислех по-скоро за Шанджат — той кимна към едно слабо момче на опашката точно пред Джурим.