Майкъл Съливан - Авемпарта

Острието се отдели от врата на Уайът.

Бавно, колебливо, Уайът се обърна да види мъжа с кинжала. Никога не бе го виждал преди. Той бе по-дребен от партньора си, облечен в черно наметало с качулка, която скриваше чертите на лицето му, разкривайки само щрихи от лицето му: върхът на остър нос, буза, брадичка.

— Откъде знаеш?

— Тя ни видя в тъмното. Видя ножа до гърлото ти, докато стояхме в сенките на двадесет ярда от нея.

Уайът не каза нищо. Не се осмеляваше да помръдне или проговори. Не знаеше какво да мисли. Нещо, някак се бе променило. Неотменимостта на смъртта се бе отдръпнала стъпка назад, но сянката й все още бе заплашително видима. Нямаше си представа какво се случва и бе ужасѐн от мисълта за погрешна стъпка.

— Продал си кораба, за да купиш нея, нали? — предположи качулатият. — Но въпросът е от кого и защо?

Уайът се втренчи в лицето под качулката — суровост; лишена от състрадание пустиня. Смъртта бе там, на един дъх разстояние, една дума делеше вечността от спасението.

По-едрият мъж, онзи с трите меча, се пресегна и постави ръка на рамото му.

— От отговора ти зависи много. Но ти вече знаеш това, нали? Точно сега се опитваш да прецениш какво да кажеш и съответно се опитваш да отгатнеш какво искаме да чуем. Недей. Избери истината. По този начин ако си сбъркал, поне смъртта ти няма да е заради лъжа.

Уайът кимна. Затвори очи отново, пое си дълбоко дъх и каза:

— Купих я от човек на име Амброуз.

— Амброуз Муур? — запита екзекуторът.

— Да.

Уайът зачака, но нищо не се случваше. Той отвори очи. Кинжалът бе изчезнал, а мечоносецът му се усмихваше.

— Не зная колко ти е струвало онова момиченце, но това е била най-добрата ти инвестиция досега.

— Няма да ме убивате?

— Не днес. Все още ни дължиш сто златни тенента от онази работа — каза му хладно мъжът с качулката.

— Аз… не разполагам с толкова.

— Събери.

Светлина заля алеята, докато вратата към квартирата на Уайът се разтвори и Елдън изхвърча. Държеше огромната си двуръка брадва високо над главата си, докато крачеше напред с решителен вид.

Мъжът с трите меча бързо изтегли два от тях.

— Елдън, не ! — изкрещя Уайът. — Те няма да ме убият! Спри.

Елдън поспря; с все още вдигната брадва, очите му ги обхождаха.

— Те ще ме оставят — увери го Уайът, сетне се обърна към двамата. — Нали?

Качулката кимна.

— Плати си дълга.

Докато мъжете се отдалечаваха, Елдън се приближи до Уайът и Али изтича навън, за да го прегърне. Тримата се прибраха обратно. Елдън бе последен, хвърляйки поглед на улицата, преди да затвори вратата след себе си.

— Видя ли колко беше голям оня? — Ейдриън запита Ройс, все още обръщайки се през рамо, като че гигантът можеше да се опита да ги изненада. — Никога не съм виждал подобен човек. Трябва да е поне седем фута, ами този врат, раменете, тази брадва! Биха ми трябвали две ръце само да я повдигна. Може би не е човек, може да е гигант или трол. Някои хора се кълнат в съществуването им. Срещал съм неколцина, които твърдят, че лично са виждали.

Ройс изгледа смръщено приятеля си.

— Добре де, предимно пияниците по кръчмите казват така, но това не значи, че не е възможно. Питай Майрън, той ще ме подкрепи.

Двамата се отправиха на север към моста Лангдън. Бе тихо. В почитаемия хълмист окръг Колнора, хората бяха по-склонни да спят нощем, вместо да се събират в таверни. Това бе домът на огромни търговци, благоденстващи бизнесмени, притежаващи къщи, които засенчваха много от именията на висшата аристокрация.

Колнора се бе зародила като мизерна спирка за отдих, където търговските пътища за Уесбаден и Акуеста се кръстосваха. В началото фермер на име Холенбек и жена му бяха поили кервани тук и предоставяха място в плевнята си на търговците в замяна на стоки и новини. Холенбек бе имал усет за качеството и винаги бе избирал най-доброто.

Скоро фермата му се разраснала в странноприемница и Холенбек добавил магазин и склад, за да продава придобитото на преминаващите пътешественици. Търговците започнали да купуват парцели до фермата му и отворили свои собствени магазини, таверни и крайпътни заведения. Фермата прераснала в село, сетне в град, но керваните продължили да предпочитат Холенбек. Според легендата причината за това била съпругата му, прекрасна жена, която била не само необичайно красива, ала пеела и свирела на мандолина. Казваха, че изпод ръцете й излизали най-добрите сладкиши с праскови, боровинки и ябълки. Векове по-късно, когато никой не можеше да посочи точното място на фермата на Холенбек и малцина дори си спомняха за съществуването на такъв фермер, жена му продължаваше да бъде помнена — Колнора.