Майкъл Съливан - Авемпарта

— Има твърде много за научаване. Не мога да го запомня. И друсането не допринася. Просто… — тя прелисти пергаментите на коляното си и поклати глава. — Искам да свърша добра работа, но не мисля, че ще успея.

Старият човек й се усмихна, повдигайки съчувствено вежди.

— Ще се справиш. Пък и това е само Дънмор — смигна. — Струва ми се, че Негово Величество крал Росуорт ще ти се стори неприятен за общуване човек. Дънмор изостава в опознаването на добродетели, които останалата част от цивилизацията се е научила да цени. Просто бъди търпелива и почтителна. Помни, че стоиш в неговия двор, а не на този в Меленгар и че си под негова власт. Мълчанието е твой най-добър съюзник във всяка дискусия. Научи се да развиваш това умение. Научи се да слушаш, вместо да говориш и ще устоиш на много бури. Също така избягвай обещанията. Създай впечатлението, че обещаваш, но никога не произнасяй думите. Така за Олрик винаги остава пространство да маневрира. Лоша практика е да връзваш ръцете на своя монарх.

— Ще желаете ли нещо за пиене, милейди? — запита Бърнис, която споделяше тапицираната седалка на Ариста и носеше кошница лакомства за из път. Седеше вдървена, с притиснати колене, стиснали кошницата ръце и леко поглаждащи последната палци. Бърнис се взираше в принцесата откъм бръчиците в краищата на очите си. Месестите й бузи бяха вдигнати прекалено високо от твърде широката усмивка — снизходителна ухилка от типа, показвани на одрало коляното си дете. На моменти Ариста се чудеше дали дъртата не се опитва да бъде нейна майка.

— Какво носиш там, мила? — запита Салдур. — Нещо по-сериозно?

— Имам пинта бренди — каза слугинята и бързо добави: — в случай, че застудее.

— Сега като се замисля, наистина ме втриса леко — каза Салдур, потривайки ръце и преструвайки се, че трепери.

Ариста повдигна вежда:

— Тук е като в пещ — каза, докато придърпваше високата яка, която почти се опираше в брадичката й. Олрик бе подчертал, че трябва да носи благопристойно облекло, като че тя имаше навика да се разхожда из двореца с разкриващи задните й части кръчмарски дрехи. Бърнис се възползва от тази заръка и я окова в неповратливи антични костюми. Единственото изключение бе роклята за срещата й с краля на Дънмор. Ариста искаше да направи добро впечатление на всяка цена и реши да носи официалната рокля на майка си. Това бе най-зашеметяващият тоалет, който някога бе виждала. Когато майка й я бе носила, всички се обръщаха след нея. Изглеждаше толкова впечатляващо, толкова величествено — пълноценна кралица.

— Стари кости, мила — каза й Салдур. — Бърнис, защо двамата с теб да не споделим една чашчица?

Това докара смутена усмивка на лицето на старата дама.

Ариста дръпна кадифената завеса и погледна през прозореца. Каретата й бе в средата на керван, състоящ се от коли и конни войници. Някъде там бяха Моувин и Фанън, но прозорецът драстично ограничаваше видимостта. Намираха се в кралство Гхент, макар то да нямаше крал. Нифронската църква бе управлявала директно през последните няколкостотин години. Земята бе камениста и се срещаха малко дървета. Хълмовете изглеждаха унилокафяви, като че пролетта бе заета с другите кралства и тук изоставяше задълженията си. Високо в небето се виеше ястреб.

— Олеле! — възкликна Бърнис, когато каретата подскочи за пореден път. Това бе най-близкото до ругатня в нейния речник. Ариста погледна косо и видя, че клатенето прави наливането на брендито предизвикателство. Саули с бутилката, Бърнис с чашата, ръцете им подскачайки нагоре и надолу, мъчейки се да се срещнат в средата като някакво панаирджийско изпитание на уменията — привидно лесна игра, но предназначена да засрами играчите. Накрая Саули успя да наклони бутилката и двамата се радваха много.

— Нито капка не бе изгубена — каза самодоволно той. — За здравето на новия посланик. Нека ни накара да се гордеем — той вдигна чашата, отпи голяма глътка и се облегна назад с въздишка. — Била ли си в Ерванон преди, мила?

Ариста поклати глава.

— Струва ми се, че ще ти се стори духовно облагородяващо. Изненадан съм, че баща ти никога не те е водил тук. Това е поклонничество, което всеки член на църквата трябва да направи в живота си.

Ариста кимна, без да си прави труда да споменава, че покойният й баща не е бил особено набожен. От него се изискваше да участва в религиозните служби на кралството, но често пренебрегваше тези задължения, ако рибата кълвеше или ловците бяха забелязали елен в долината на реката. Разбира се, съществуваха и моменти, в които бе търсил утеха. Тя дълго се чудеше за смъртта му. Защо е бил в параклиса в онази нощ, когато проклетото джудже го е промушило? И по-важно, как вуйчо й Пърси е знаел че ще бъде там и е използвал тази информация, за да планира смъртта му? Това я бе обърквало, докато изведнъж осъзна, че не се е молел на Марибор или Новрон, а е говорел с нея . Бе годишнина от пожара. Датата, на която майката на Ариста бе умряла. Вероятно беше посещавал параклиса всяка година и Ариста се притесняваше от това, че вуйчо й е знаел за бащините й навици повече от нея. Притесняваше я също, че никога не си бе помисляла да се присъедини към краля.