Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Императорът нареди да ви информирам по пътя към Залата на декретите, лорд екзалт-генерале. Аиноните са пристигнали.

Конфас вдигна поглед от писанията си и пусна перото в мастилницата.

— Вече? Казаха утре.

— Стар номер, господарю. Алените кули не са забравили старите номера.

Алените кули. Конфас почти подсвирна при мисълта. Най-могъщата школа в Трите морета се готвеше да се включи в Свещената война… Той винаги бе изпитвал ценителска наслада от големите несъответствия в живота. Абсурди като този бяха като деликатеси за него.

Предната сутрин бе разкрила стотици чуждоземни галери и тежковъоръжени кораби, закотвени в устието на река Фаюс. Алените кули, домочадието на краля-регент и повече от дузина палатин-губернатори, както и легиони от войници от низшите касти започнаха да слизат на брега и все още не бяха приключили. Изглеждаше така, сякаш целият Велики Аинон е дошъл да се присъедини към Свещената война.

Конфас тържествуваше. Откак Плебейската свещена война потегли преди няколко седмици, бяха пристигнали повече от десет хиляди туниери, водени от принц Скайелт, син на всеизвестния крал Раушанг, както и поне четири пъти повече тидони под водачеството на Готиелк, войнственият херцог на Агансанор. За съжаление и двамата се бяха оказали неподатливи на твърде агресивния чар на чичо му. Когато му показаха договора, принц Скайелт сякаш опустоши имперския двор с плашещите си сини очи, а после напусна двореца без да продума. Старият Готиелк изрита статива и нарече чичо му или „скопен езичник“, или „извратен педераст“ — в зависимост от това на кой преводач вярваше човек. Арогантността на варварите, и специално на норсирайските варвари, беше наистина неразбираема.

Ала Зерий очакваше аиноните да се представят по-добре. Те бяха кетиаи, също като нансурите, и също като тях бяха стар и меркантилен народ. Аиноните бяха цивилизовани, въпреки архаичната им привързаност към брадите.

Конфас огледа Скейос.

— Мислиш, че го правят умишлено? За да ни сварят неподготвени?

Той развя пергамента, за да се изсуши, а после го подаде на пратеника си — заповеди за Мартемус да поднови патрула южно от Момемн.

— Така бих постъпил аз — отвърна искрено съветникът. — Ако човек си натрупа достатъчно дребни преимущества…

Конфас кимна. Първият съветник бе парафразирал известен пасаж от „Търговията на душите“ — класическия философски трактат на Айенсис върху политиката. За момент му се видя странно, че двамата със Скейос се мразят толкова много. Когато чичо му отсъстваше, те споделяха странно разбирателство, като съперничещите си синове на баща-насилник, които могат от време на време да оставят враждата настрана и да признаят споделената си зла участ с простичък разговор.

Той стана и погледна отгоре стареца.

— Води, стари татко.

Без да се вълнува от тънкостите на бюрократичния престиж, Конфас бе настанил себе си и подчинените си на най-ниското ниво на Андиаминските простори, гледащо към Форума и Скуарския двор. Разходката до Залата на декретите на билото беше дълга и той разсеяно се зачуди дали старият съветник може да я издържи. През годината не един служител на имперския апарат бе умрял от „хватката“, както я наричаха дворцовите обитатели. Според баба му, предишни императори дори бяха използвали катеренето, за да се отърват от застаряващи и опърничави служители, давайки им съобщения, привидно твърде важни, за да бъдат доверени на роби, а после настоявайки незабавното им връщане. Андиаминските простори не бяха приятел на меките сърца — в буквален и преносен смисъл.

Тласкан повече от любопитство, отколкото от злоба, Конфас притисна мъжа с бърз ход. Никога досега не бе виждал някой да умира от хватката. Изненадващо обаче Скейос не се оплака и ако се изключеше люлеенето на ръцете му като на стара маймуна, не показа никакъв признак на напрежение. Без дори да се задъхва, той започна да информира Конфас за спецификите на договора, сключен между Алените кули и Хилядата храма — доколкото бяха известни. Когато стана очевидно, че съветникът има не само вида, но и издръжливостта на стара маймуна, на Конфас му доскуча.

След като изкачиха няколко стълбища, те минаха през Хапетинските градини. Както винаги, той хвърли един поглед към мястото където Икурей Анфаирас — неговият прапрапрадядо — бил убит преди повече от век. Андиаминските простори бяха изпълнени със стотици подобни уединени места, където отдавна мъртви властелини бяха извършвали или ставали жертва на това или онова скандално престъпление. Конфас знаеше, че чичо му прави всичко възможно да избягва подобни местности… освен когато беше много пиян. За Зерий дворецът едва ли не бучеше от спомена за мъртви императори.