Питър Брет - Черепният трон

Но докато на мъжете им трябваше миг, за да възстановят равновесието си, бързите крака на Ашия не пропуснаха нито стъпка. Блъсване и препъване ги проснаха по гръб на земята. Линиите на шарума с отрязаната ръка бързо избледняваха, докато животът му изтичаше от тялото заедно с кръвта. Тя се обърна към другия и угаси аурата му с едно бързо мушване, преди да се обърне към последния мъж, застанал на пътя ѝ.

Бура и Камен вече бяха приготвили носилката за Кадживах и се скриваха зад ъгъла, следвани от воина, чиято ръка Ашия беше извадила от строя най-напред. Тя грабна едно захвърлено копие и го метна, като прониза бягащия мъж в гърба.

Последният воин беше вдигнал щита си, подгънал колене и готов за бягство. Копието му беше свалено ниско пред гърдите, насочено срещу Каджи.

Но острието му трепереше.

— Събери смелост и ме нападни, воине — каза Ашия. — Умри с чест, изпълнявайки дълга си, и Еверам ще те посрещне на края на самотния път .

Дал’шарумът си пое дъх, изкрещя и скочи, насочил копието си към нея.

Ашия го уби бързо, с чест.

— Вещица!

Докато мъжът падаше, тя видя, че воинът с осакатения крак, когото бе забравила на пода, се беше изправил на здравия си крак.

Копието му беше насочено към сърцето ѝ. Пришитите към робата ѝ плочки с лекота щяха да отразят удара му, но не и Каджи, който лежеше над тях, увит в коприната.

Ашия нямаше време да отскочи, затова пусна оръжието си, обви Каджи с ръце и се извърна, за да поеме удара странично. Там плочките бяха по-малки, с процепи между тях, за да ѝ позволяват по-голяма свобода на движение. Острието се плъзна по една от тях и потъна в процепа.

Ашия отстъпи крачка назад. В първия момент не усети нищо, но после тежестта на копието, забито дълбоко в хълбока ѝ, наруши равновесието ѝ.

Тя не знаеше какви поражения ѝ е нанесло, но нито това, нито болката имаха някакво значение. Ашия издърпа острието от тялото си, запрати го срещу шарума , после грабна собственото си копие и се затича след Бура и Камен.

Изобщо не беше трудно да ги изпревари. В двореца имаше десетки пътечки, известни само на шарум’тингите , които им позволяваха да минават през стените, докато мъжете бяха принудени да избират по-дълги маршрути, а и бяха допълнително забавяни от свещения си товар.

Ашия скочи и се захвана за една арка, и ги изчака да преминат отдолу. Каджи се въртеше, раната я болеше и дрехите ѝ подгизваха от кръвта, но тя се беше съсредоточила и тези неща не ѝ оказваха влияние.

Тежкото дишане на шарумите предизвести появата им. Тя остави Бура да мине под арката и скочи безшумно върху Камен.

Каджи се засмя, когато скочиха, и нещастният воин погледна нагоре точно навреме, за да види приближаващата смърт. Той изпусна своя край на носилката, внезапното дръпване наруши равновесието на Бура и той ѝ беше в ръцете.

— Тикка! — извика Каджи, виждайки Кадживах.

Стискайки зъби, Ашия повдигна изпадналата в безсъзнание жена и я преметна през раменете си.

От коридора се разнесоха виковете на други воини, които я търсеха.

Първородният ти син е мъртъв.

Иневера се взираше в заровете, опитвайки се да се ориентира в изблика от емоции.

Дълг на всяка дама’тинга беше да роди наследничка, но тя беше загърбила собствените си нужди заради народа си, използвайки заровете, за да дари на Ахман двама синове, един за шараджа и втори за Шарик Хора. Момчетата се бяха родили по задължение, но докато растяха в утробата ѝ, Еверам беше направил своята магия и чрез нея тя бе започнала да обича децата, които сучеха от гърдите ѝ.

Докато растяха, момчетата я дразнеха еднакво силно. Тя си мислеше, че синовете ѝ ще поемат пътя на Ахман, но те имаха собствено мнение. Защото какво би могъл да бъде синът на Избавителя, освен разочарование?

Джаян беше шарум до мозъка на костите си — брутален и невежа. От люлката до Лабиринта, той не беше похабил нито миг за собствената си безопасност, скачаше, без първо да погледне надолу. Като водач той беше склонен да разрешава проблемите с копие, а не с мъдрост. Беше умен по свой си начин и може би щеше да си създаде име, но единственото име, което всички искаха да чуват, беше това на баща му. Върху плещите му беше стоварена отговорността да взема твърде много решения, преди още да е станал мъж.

Когато ставаше дума за синовете ѝ, заровете не ѝ помагаха особено, но тя винаги бе знаела, че той ще умре млад.

Страхът се беше появил, когато разбра, че е поел на север.