Питър Брет - Черепният трон

„Гаред — помоли се тя мислено, — ако някога е трябвало да направиш нещо добро, сега е моментът. Трябва ни чудо.“

По-голямата част от войската беше струпана отзад, огромна кавалерия и хиляди пешаци, готови да атакуват, щом портата падне. Мендингските отряди влачеха отломки от опожарените селища и пълнеха кошниците на обсадните машини. Повечето просто стреляха на сляпо по града, но една беше издърпана по-напред, за да обстрелва по-точно портата. Хората на Мансън бяха съсредоточили стрелбата си точно върху тези воини, но пред тях бяха застанали други с припокриващи се щитове, за да пазят работещите.

Красиянците отвърнаха на стрелбата. Разнесе се свистене и стрела от скорпион прониза един от анжиерските стрелци. Плоското ѝ острие изскочи от гърба му и той отлетя назад, вече мъртъв.

Всички се обърнаха към трупа, който лежеше чак до северната стена. Лийша инстинктивно понечи да изтича при мъжа, но съзнанието ѝ подсказа, че няма смисъл. Никой не можеше да оживее след подобен удар.

— Ако все още сте живи, престанете да зяпате и стреляйте! — изрева Мансън и мъжете се заловиха за работа.

Уонда се размърда нервно, но Лийша не ѝ обърна внимание и се осмели отново да надзърне през прозореца и да огледа боеприпасите, които товареха мендингите. Повечето бяха големи парчета натрошена зидария, като онези, които миг преди това се бяха разбили в портата. Ако това беше единственото, което отрядите успяваха да съберат, значи, портата беше в безопасност.

Но още докато тази мисъл минаваше през главата ѝ, тя видя приближаващата се каруца с натоварения в нея солиден каменен къс — високата двайсет фута статуя на Райнбек Втори с дебела основа. Това щеше да е най-голямото изпитание досега, но защитите щяха да го издържат.

„Надявам се“, помисли си тя.

Но докато натоварваха статуята, кай’шарумът вдигна ръка, давайки знак на екипите да изчакат. Стрелците и от двете страни продължаваха да стрелят, мъжете се биеха и падаха от стената, но тежката артилерия замлъкна.

— Какво чакат? — попита Лийша.

Разбра миг по-късно, когато прозорците се затъмниха едновременно и през тях нахлуха красиянски наблюдатели, спуснали се с въжета от покрива.

Всичките бяха облечени в черно и нямаха нито копия, нито щитове. Не носеха своите отличителни подвижни стълби, но Лийша беше виждала наблюдатели и преди и ги разпозна по мълчанието им, уменията и екзотичните им оръжия.

Няколко стрелци паднаха със забити в главите и вратовете ками, а мъжете нахлуха в стаята. Уонда едва успя да изблъска Лийша настрани от пътя им.

Последваха кратки схватки, в които наблюдателите посичаха стрелците като тръстика. Дори докато водеха двубои, те мятаха наострени стоманени остриета към резервите в средата на помещението.

Един от тях се хвърли към Лийша, но Уонда го сграбчи и нито ритниците му, нито ударите с ръце ѝ попречиха да го изхвърли през прозореца. Наблюдателите бяха прочути с безмълвието си, но този изкрещя, докато падаше.

Уонда се завъртя, за да посрещне следващия нападател, но повече никой не ги заплашваше. Половината шаруми вече бяха изхвърчали през вратата към стълбището, а другите се бяха запътили натам, убивайки всеки, който се опитваше да им попречи.

Лийша мислеше, че са дошли, за да премахнат стрелците, но когато чу писъците на намиращите се долу мъже, тя осъзна, че не това е била целта им.

— Ще отворят портата! — извика тя, проклинайки глупостта си.

Всичките защити на света нямаше да означават нищо, ако красиянците просто завъртят механизмите за повдигане на портата.

Уонда вече държеше лъка си в ръце и прониза шарума , който тъкмо стигаше до портата. В следващия миг беше повалила втори, но трети красиянец вече се изкачваше по стълбите. Простреля и третия, но група Дървени войници се нахвърлиха върху двама от наблюдателите, пречейки ѝ да стреля.

Лийша изтича до северните прозорци.

— Красиянци при къщата на вратаря! На оръжие!

Планинските копия не помръднаха от позицията си, но Дървените войници и доброволците хукнаха към къщата.

Лийша знаеше, че бяха закъснели. Вече усещаше как подът се тресе, докато наблюдателите вдигаха подвижната решетка. Дори анжиерците да си върнеха позициите и да я спуснеха отново, вредата щеше да е вече нанесена. Дори непряката слънчева светлина можеше да изсмуче енергията от защитите ѝ, превръщайки ги в безполезни рисунки.

— Нощ! — възкликна тя и бързо се върна при прозорците, за да погледне към прашката.