Браян Маклелан - Алената кампания

— Правя всичко това, без да очаквам благодарност или отплата, без да скъпернича нито с богатствата, нито с усилията си. Моля ви единствено да ме счетете за достоен кандидат в задаващите се избори.

Адамат забеляза, че биват спускани още лодки. Тези бяха изпълнени с брудански войници и още при спускането си на вода загребаха към сушата. Лодката на Кларемон бе вдигнала котва и бавно се приближаваше към амфитеатъра.

— Сънародници — продължи Кларемон сред все още царящата тишина, — тази страна се нуждае от промяна. Тя е страна на прогресивната мисъл! Хранилище на интелектуален и индустриален напредък. В качеството си на министър аз ще продължа да подкрепям тази промяна, за да ни въведа в задаващия се век. Ще забравим старото. Суеверията. Глупостта.

— Богове — какво са сторили те за вас? — Той поклати глава. — Нищо. Онези слухове за завърналите се Крезимир и Адом? Да, истина са. Ала знайте следното: ние няма да ги търпим. За тях няма място в нашия свят и аз възнамерявам да им покажа това.

— Ние може да сме смъртни, но освен това сме пламенни и горди. Дори боговете ще треперят пред могъществото на Адро.

— Той започва от днес, приятели. Нашият нов свят.

Последната дума бе почти шепот, ала сърцето на Адамат биеше лудешки в гърдите му. Нещо ставаше. Какво възнамеряваше да стори Кларемон? Какво можеше да стори? Адамат отново повдигна далекогледа, до този момент забравен, и фокусира Кларемон.

Лордът се обръщаше към стояща до него жена. Тя повдигна ръце, обвити в бели ръкавици с алени руни — Привилегирована.

Гласът на Кларемон вече не бе подсилен. Адамат разчете думите по устните му.

— Срини я.

Магия разряза ясното небе, породила викове на ужас сред зяпачите. Бели мълнии като ножове разсякоха въздуха над амфитеатъра и потънаха в крезимската катедрала. Гигантски облаци прах се издигнаха от раздробената каменна фасада.

Сякаш огромен невидим юмрук се вряза в купола на катедралата. Постройката рухна, късовете се свлякоха навътре. Хората започнаха да се разбягват, но разхвърчалите се отломки бяха спрени от магия. Поне доколкото Адамат можеше да види, пострадали нямаше.

Когато прахта се уталожи, инспекторът отново погледна към Кларемон. За втори път лордът пристъпи на носа на лодката, за да се обърне към тълпата. Той повдигна ръце.

— Това е само началото, братя и сестри. Този свят… ние ще си го върнем!

Първият куршум на Тамас щеше да е поразил Никслаус право в окото, ако един Пазител не беше блъснал Привилегирования встрани. Куршумът потъна в рамото на Пазителя и накара туловището му да потръпне. Уродливото създание изтегли сабята си и скочи нагоре по стълбите да пресрещне фелдмаршала.

Тамас изтегли собствената си сабя и се затича. Създанието нададе предизвикателен рев, а Тамас безмълвно сбърчи устна в отговор. Оръжията им се сблъскаха веднъж, втори път, сетне барутният маг се гмурна под десницата на съществото. Той сграбчи Пазителя за врата и все още в пълен транс, го повдигна над площадката и го хвърли долу, във фоайето.

Никслаус, отхвърчал надолу по стълбите, тъкмо се надигаше от мраморния под. Едната от ръкавиците му беше паднала… Тамас се вгледа по-внимателно. Не, цялата китка беше изпаднала.

Изкуствени ръце. Може би за да създаде у войниците си впечатлението, че все още е способен да използва магия? Вероятно. Тамас не се интересуваше от същинската причина. Той отново се затича надолу по стълбите, като прескачаше по три стъпала наведнъж.

Никслаус се затича към главния вход. Сочейки оживено към Тамас, Привилегированият изкрещя на хората си:

— Убийте го!

Въздухът вече нагарчаше от миризмата на сяра. Тамас почувства прилив на сили, когато сред кезианските войници избухна експлозия — Влора бе подпалила барута им.

Но други кезианци се втурнаха срещу фелдмаршала, изтеглили саби. Изглежда, Никслаус бе достатъчно предвидлив да държи някои от телохранителите си без барут. С върха на сабята си Тамас пресрещна удар, блъсна чуждото оръжие встрани и заби острието си в незащитената гръд. И всичко това в движение, без да спира да напредва. Никслаус все така отстъпваше от него, със скривено от ужас лице.

Край лицето на Тамас прелетя нож за мятане и издрънча в мраморната колона зад гърба му. Той се извърна към нападателя — Пазител, и изсумтя, когато съществото връхлетя отгоре му с устрема на разярен бик.

Тамас почувства да го повдигат във въздуха; в следващия момент гърбът му се блъсна в парапета. Преградата се строши под удара и двамата с Пазителя паднаха на пода от няколко стъпки височина.