Браян Маклелан - Алената кампания

Тамас отброи близо четиристотин крачки сред влага и нетърпелива да се пренесе върху шинела му кал, преди да достигнат каменно стълбище, на върха на което ги очакваше друго подземие, по-просторно. Тукашните стени вече бяха каменни; край една от тях имаше прашен гардероб, двоен креват и празна мускетна стойка. В отсрещния край на подземието се извиваше стълбище.

— Това подземие и тунелът, който прекосихме току-що — заговори Рупър; първите му думи, откакто се бе присъединил към тях, — са били изработени много отдавна, още по времето, когато безредиците са били нещо обичайно в тези части на Делив. — Икономът посочи към стената. — Това стълбище ще ви отведе до втория етаж на имението. Тайната врата е замаскирана като секция от библиотека в кабинета на губернатора. Сега се връщам при господарката си.

Тамас го улови за рамото, преди Рупър да е успял да поеме обратно.

— Кажи на Хали, че… Предай ѝ, че наистина съжалявам, задето не се върнах.

Рупър се отскубна от ръката му и пое обратно по тунела, като отнесе фенера със себе си. Тамас и маговете му останаха обгърнати в мрак.

Фелдмаршалът посипа няколко прашинки барут върху езика си, което му позволи да различава очертанията на предметите дори и сред пълната тъмнина. Заизкачва се бавно по стълбището, колкото можеше по-тихо. То проскърцваше под стъпките му; кованото желязо стържеше под тежестта му.

На върха на стълбището имаше светлина. Тя идваше от две дупки, разположени почти цяла педя под брадичката на Тамас. Фелдмаршалът долепи лице до стената и надникна през шпионките.

Успя да види съвсем малко. Двукрила врата в отсрещния край на стаята. Свещник. Горната част на диван. Той отвори третото си око.

В света Отвъд личаха пъстри петънца. Достатъчно ярки за Пазители, но блясъкът им изглеждаше мътен — не се намираха в кабинета. Привилегировани не се виждаха.

Тамас внимателно бутна вратата.

Тя се придвижи тихо напред, сетне се плъзна встрани със съвсем символична помощ от негова страна. Тамас пристъпи в кабинета. Просторно помещение, с десетки позлатени свещници, отрупани с книги полици, две великолепни камини и панорамен прозорец, който гледаше към градината в предната част на имението.

Кабинетът беше празен.

Тамас въздъхна облекчено и тихо повика Отличниците си. Те изпълниха стаята и изрядният червен килим бързо се покри с кални стъпки. Със знаци фелдмаршалът ги изпрати да заемат позиции край вратите и прозорците.

Хората му незабавно се заеха да проверяват съседните стаи и коридора отвън.

Влора се присъедини към застаналия до прозореца Тамас няколко минути по-късно.

— Околните кабинети са празни, сър — рече тя. — Двама Пазители стоят на пост долу, край входната врата на дома. Андрия чул войници да разговарят в слугинските помещения на първия етаж.

— Добра работа.

— Сега какво?

— Ще чакаме.

— Сигурен ли сте, че Никслаус ще се върне, сър?

— Имам такова очакване.

Андрия се върна точно в този момент.

— Сър, в спалнята има багаж.

Тамас погледна джобния си часовник. Шест часът тъкмо минаваше.

— Остава да съм разчел времето правилно.

Той се загледа през прозореца. В двора имаше около десетина войници. Те стояха мирно, с лице към градинската порта, нарамили мускети. В един от ъглите на градината Тамас зърна и Пазител, почти незабележим от тази му позиция.

На всеки няколко минути фелдмаршалът поглеждаше часовника си. Дали Никслаус щеше да се върне? Дали вестите за Тамасовата поява и намерения вече бяха достигнали до него? Може би Тамас бе предвидил реакцията му погрешно. Може би Никслаус щеше да предпочете да избяга, вместо да се опита да го залови.

Отново насочи вниманието си към градината, тъй като през главната порта влязоха неколцина конници. Следваше ги позлатена карета с дантелени завеси, която спря точно пред входа на дома. Фелдмаршалът се намираше толкова близо до нея, че можеше да хвърли камък от прозореца и да уцели тавана ѝ.

Вратата на каретата се отвори и от купето изникна деливанка. Изглеждаше на около шестнадесет. Носеше скъпа рокля, подчертаваща пищната ѝ гръд. Сред прилив на разочарование Тамас гледаше как тя стъпва върху чакълената алея и се оглежда царствено.

Това не беше Никслаус.

Тамас се дръпна от прозореца.

— Сър! — Влора му направи знак да се върне. Още някой слизаше от каретата. Въпросният видимо се затрудняваше, опрял ръце в рамката на купето. Мъж, който носеше бели магьоснически ръкавици. От къщата пристъпи Пазител, улови го за ръката и му помогна да слезе. Пътникът носеше тривърха шапка, отчасти скриваща лицето.