Браян Маклелан - Алената кампания

— Хвърли пистолета, Тамас, и ще я пощадя — рече Никслаус.

— И защо да ти вярвам?

— Защото нямаш избор. В момента градината се изпълва с войници. Колкото и магове да си довел със себе си, няма да ти стигнат. Ако положиш оръжие, давам ти думата си, че тя ще живее.

— На какво се дължи тази щедрост? — попита Тамас и извади втория пистолет. Насочи единия към сиянието на Привилегирования, а другия към това на Пазителя.

— Знам ли и аз какво ме е прихванало — рече Никслаус. — Може би мисълта за главата ти, набучена на пика, ме размеква. — Гласът му прерасна във вик. — Помисли си само, Тамас. Няколко месеца по-рано аз бях онзи, който се намираше в безизходна ситуация, обграждан от твоите войници. Какъв обрат! Може да взема да ти отрежа ръцете, преди да те убия.

Тамас оглеждаше стените. Мраморна облицовка и варовик, най-вероятно. За да ги пробие, трябваше да изгори половин барутен рог само за самия куршум и отделно да съсредоточи енергия около куршума, за да не му позволи да се раздроби. Можеше да запрати един куршум, но не и два.

— Аз не бих си пилял времето — рече Тамас. Той отпусна пистолета, насочен към Никслаус, и върна чукчето. Постави го на пода и го плъзна към средата на коридора, където Пазителят да може да го види отвъд прага.

— Вече съм невъоръжен. Сега я пусни — каза Тамас.

— Първо да те видя на колене! — извика Никслаус.

Тамас присви очи върху цветното петно на Пазителя. Съсредоточи се върху куршума, опря дулото на втория пистолет до стената и дръпна спусъка.

Захвърли го веднага подир дръпването на спусъка и скочи към другото оръжие. Грабна го от пода и се прицели в движение. Откатът разтърси юмрука му, когато тласна барута с мисълта си.

И двата изстрела бяха засегнали Пазителя безпогрешно. Първият куршум, запратен през стената ниско, бе поразил врата му. Вторият потъна между очите, право над рамото на Влора. Пазителят рухна назад, все още вкопчен в нея.

Зад рухващото туловище Тамас зърна побягващия Никслаус.

Тамас нежно измъкна Влора от хватката на мъртвия Пазител. Създанието бе притискало нож до шията ѝ. Там личеше разрез, сълзящ в алено, но Тамас не можа да прецени дълбочината му.

— Влора. Влора!

Очите ѝ бяха леко изцъклени, изражението ѝ — паникьосано. Парченце мрамор бе потънало в бузата ѝ. Тамас го извади, като едновременно с това отмести кичур коса.

Внезапно тя тръсна глава, като човек, прогонващ обзелия го унес.

— Жива съм — каза тя. — Жива съм. Добре съм. — До голяма степен говореше на себе си.

Тамас измъкна носна кърпичка от джоба си и я притисна до врата ѝ. Тя можеше да говори, следователно раната не беше дълбока.

— Притисни.

— Вървете — рече Влора. — Догонете го.

Тамас свали шинела си и го смачка на топка, повдигна главата на Влора и подложи дрехата под тила ѝ.

— Андрия! Хиляди проклятия, къде се е запилял? Андрия!

На прага се появи Леони, стиснала пушка с прикрепен щик. Тя веднага остави оръжието на пода и притича до Влора.

— Остани с нея — нареди Тамас. — Видаслав е най-умела с иглата. Когато битката утихне, нека най-напред зашие раните на Влора.

Той прибра другия си пистолет от коридора и се върна в стаята. Никслаус бе избягал през един страничен вход. През прозореца Тамас го зърна в градината, затичан към входната врата.

— Сър — каза Леони, — завзехме къщата, но дворът е пълен с войници.

Тамас пусна куршум в дулото на един от пистолетите и го застопори с памук.

— Не ме е грижа — рече той. — Имам да убивам човек.

Таниел висеше, опрян до грубото дърво на колоната. Малкото останали му сили се бяха изчерпали от опитите му да се освободи.

Най-напред опита да разхлаби въжетата. Мятането и гърченето обаче не дадоха резултат. Какво друго можеше да стори? Погледна надолу. И без това май нямаше голяма полза да опитва. В подножието на дървения стълб стояха на пост войници, да не говорим, че от земята го деляха почти двадесет метра. Щеше ли да остане жив след подобно падане? А дори и да оцелееше, какво щеше да попречи на пазачите просто да го доубият?

Как щеше да постъпи Тамас на негово място? Дъртият негодник несъмнено беше злостен, но освен това беше и находчив.

Вече цял час Жулин не откъсваше поглед от него: изглежда, непримиримостта му я забавляваше. Имаше периоди, през които налудният блясък в погледа ѝ угасваше.

— Защо той ти причини това? — попита Таниел.

Жулин отново нададе хъхрещ смях.

— Задавам си този въпрос всеки ден.