Стивън Ериксън: Гаснещ зрак

Знамето на командната палатка, златното слънце на синьото му поле, вече бе точно пред нея и докато се приближаваше, тя забеляза празнината, обгръщаща тази палатка, сякаш някаква невидима преграда обкръжаваше пространството. Никакви войници не го доближаваха, а онези, които видя там, около него, до един се извърнаха. След няколко мига долови отвътре викане, дрезгавия рев на едва сдържан гняв: гласа на Вата Урусандер, командир на легиона и неин приемен баща.

Тези, които можеше да са отговаряли на Урусандер, говореха тихо, с мърморене, което не можеше да премине през платнените стени, при което сякаш техният лорд спореше със самия себе си, като безумец, воюващ с гласовете в главата си. За един кратък миг Ренар си го представи сам в командната палатка. И тя щеше да влезе и да стане свидетел на срамното му унижение. Видя се как наблюдава със странно равнодушие как той извръща към нея смутеното си, озадачено лице. После този миг отмина и тя се приближи към входа, където зацапаното платнище бе провиснало като просешка черга.

Все още бе на няколко крачки от палатката, когато видя как платнището се раздвижи и след това се изду на една страна. Капитан Хун Раал се появи и нахлузи кожените си ръкавици, щом се изправи. Лицето му бе червено под избелялата маска на чудодейното му преображение, но пък то винаги беше червено. Спря, огледа се, погледът му за миг се впи в Ренар, която бе забавила стъпките си. Една от братовчедките му се появи зад него, Севег, и на закръгленото ѝ, бледо като тебешир лице за миг пробяга изражение, което можеше да е било задоволство, но се изви в презрителна усмивка, щом видя Ренар.

Севег сръга братовчед си, отстъпи встрани и се наведе в насмешлив поклон.

— Ако имаш болежки в тази мразовита утрин, скъпо момиче, зимата не е виновна.

— Подминала съм ги отдавна болежките — отвърна Ренар и пристъпи напред.

Но Хун Раал се пресегна и я докосна по рамото.

Тя се спря и се обърна към него.

— Мисля, че няма да се зарадва да те види, Ренар — каза капитанът и я изгледа с кървясалите си очи. — Колко наметала на поражение може да носи един човек?

— Миришеш на вино — отвърна Ренар.

Дръпна платнището настрани и влезе в палатката.

Лордът не беше сам. Уморена на вид, лейтенант Серап — две години по-голяма от сестра си Севег и доста по-тежка — седеше вляво от него на очукан походен стол, не много по-различен от този, който понасяше тежестта на Урусандер. Очуканата маса за карти бе в средата на помещението, но стоеше накриво, сякаш я бяха бутали или ритали. Картата от плътна хартия, на която бе нанесен околният район, се беше измъкнала от придържащите я камъни на единия край и ъглите ѝ се бяха навили нагоре, сякаш бързаше да скрие онова, което разкриваше.

С кожа, толкова бяла, че сякаш почти светеше, приемният баща на Ренар беше забил поглед в окаляния платнен под пред също толкова окаляните му ботуши. Злато имаше вече в дългата му коса, опръскало среброто. Буквално всички в легиона вече бяха белокожи.

Серап, навъсена, се покашля и рече:

— Добро утро, Ренар.

Щом тя заговори, Урусандер стана и изпъшка:

— Твърде много болежки. Спомени се събуждат в костите първо и пращат болка до всеки мускул, и всичко това — за да напомни на човек за годините зад него. — Без да обръща внимание на осиновената си дъщеря, лордът се обърна към Серап и сякаш я изгледа озадачено за миг. — Не си виждала все още портрета ми, нали?

Ренар видя как лейтенантът примига, сякаш изненадана.

— Не, милорд, макар да са ми казвали, че талантът на Кадаспала бил…

— Талантът му? — Урусандер се озъби в мрачна усмивка. — О, да, да поговорим за таланта му, нали? Око, венчано за ръка. Ловки мацвания на гений. И ликът ми е чудесно уловен в най-тънка боя. Можеш да погледнеш образа ми на онова платно, Серап, и да си кажеш как съвършено предава дълбочина все едно съм застанал в свят, в който можеш да пристъпиш. И все пак доближи се, ако смееш, и ще откриеш, че лицето ми не е нищо освен боя, тънка като кожа, с нищо зад нея. — Усмивката му вече беше напрегната. — Нищичко.

— Милорд, никоя рисунка не може да направи нещо повече.

— Да, не може. А портрета сега го чака избеляване, нали? Може би скулптура тогава? Някой скулптор азатанай с присъщия неизмерим талант. Прах по ръцете му и длето, което вика. Но пък кога чист мрамор е разкривал истината под повърхността? Болките, напряганията, жегванията, извиращи отникъде, сякаш всяка нишка нерв вътре е забравила собственото си здраве. — Въздъхна и се извърна към входа. — Дори мраморът се надупчва с времето. Лейтенант, приключих с Хун Раал за днес, и с всички проблеми на кампанията. Не ме търсете навън и не пращайте вестоносец да ме търси… отивам на разходка.