Иън Пиърс - Аркадия

— Е — каза Розалинд, — значи ще се цупите един на друг, докато светът избухва в пламъци. Какво?

Джей нервно размахваше ръка като ученик в клас.

— Не сега, Джей — отсече Катрин.

Но на Джей очевидно му беше дошло до гуша да го игнорират.

— Искам да кажа нещо. Всички вие говорите, но без да стигате доникъде. Никой от вас не знае какво да направи.

— А ти знаеш ли?

— Да. Тези караници са губене на време. Розалинд е права за това, но не знае нищо за нас. Тя омаловажава всичко и казва, че е глупаво. Не е. Историята ни дава всичко, което ни трябва, ако я тълкуваме добре.

— Е, как ни помага в този случай? — попита леко обидена Розалинд.

— Изгнаника — отвърна Джей. — Олтарът му е в горите близо до Уилдън.

— Виждала съм го. И?

— Изучавал съм го в стари части на Историята, които малцина познават добре. Има една история за двама мъже, които се карат за кон. Не могат да се споразумеят, затова молят за мъдростта на Изгнаника. Отиват край олтара и докато разговарят с хората, които да разрешат проблема им, един див кон се появява в оградения с камъни кръг. Те го приемат като дар от боговете; и двамата имат по един кон, затова няма за какво да спорят и разправията им е потушена.

— Не виждам с какво ни помага това.

— Създава прецедент. Има го в Историята. Всеки, който не успява да намери удовлетворение по някакъв друг начин, може да го помоли за решение. Не знам дали някога е правено.

— Не и по моето време — каза Катрин. — Но не виждам причина да не опитаме, ако и двете страни са съгласни.

— А после какво? — попита Розалинд. — Ще чакате за вест отгоре?

— Всеки ще разкаже своята версия — отговори Джей. — След това мъдростта на Изгнаника дава решение. Така се казва в Историята.

— Сигурен ли си в това? — попита Розалинд.

— Трябва да се направи под формата на дискусия — намеси се Катрин. — Мъдростта ще се предаде чрез волята на присъстващите.

— Искаш да кажеш, че ще гласуват? Всички?

— Всички присъстващи. Гениална идея. Бедата е, че ще спечеля предимството, от което толкова се страхува Памархон. Там ще бъдат моите хора. Памархон никога няма да се съгласи.

— Разбира се, че не би го направил — обади се Антрос. — Само глупак би се съгласил.

— Значи съм глупак — заяви Памархон. — Ако чакам Гонтал да поеме управлението на Уилдън, всичките ми надежди ще се изпарят завинаги. Той ще ме преследва до смърт или аз него. Винаги съм бил готов да се бия, ако се наложи, но няма да го направя, ако има дори нищожна алтернатива. Освен това — той се усмихна на Катрин, — в момента те не са твои хора. Вероятно мъдростта на Изгнаника вече е призована.

И така, решението беше взето. Час по-късно поеха към Уилдън.

— Сигурно са ме проследили до Архива — каза Джак. — Вероятно вече са наясно защо съм бил там и защо Емили е била с мен. Има ли къде да отидем?

Той разговаряше със Силвия в общата столова, която ежедневно се грижеше за изхранването на десетки хиляди работници. Лесно беше да се вмъкнеш незабелязано в огромното задимено помещение, а шумът правеше подслушването невъзможно. Като цяло хората идваха, хапваха за десетина минути и си тръгваха. На Джак и Емили им се беше наложило да чакат близо час, преди Силвия да се появи в отговор на спешното им съобщение.

— Има много такива места — отговори спокойно тя, — но вие така и не споменахте, че вършите нещо нелегално. Знаете колко нестабилно е положението ни. Не можем да си позволим и най-беглата…

— Не е нелегално — прекъсна я той. — Този документ е ценен. Бих казал дори безценен. Опитвам се да го върна на собственика му. Други искат да го вземат за себе си.

— Кои други?

— Зофани Олдмантър, подозирам.

— Дали има връзка с внезапното подновяване на кампанията срещу нас? Обвиненията в тероризъм?

Тя не изглеждаше нито изненадана, нито смутена от твърденията му.

— Възможно е — каза той след миг колебание. — Ако е така, притежанието на този документ може да помогне за намаляване на атаките към вас. Ако го върна на Ханслип, ще има предимство в пазарлъка.

— Може да помогне на него. Каква ще е ползата за нас?

— Ще застане зад всякакво уверение за сигурност, което ви предложа аз. Достатъчно е почтен, поне в това съм се уверил. Стига да означава нещо за вас, имате думата ми.

— Боя се, че не означава много. Ще ви помогнем, но само в случай че задържим документа, който Емили откри за вас като гаранция.

— Щях да кажа, че тя ще трябва и без друго да дойде. Свързването ѝ с мен, с документа и майка ѝ — това е повече от достатъчно, за да бъде арестувана.