Иън Пиърс - Аркадия

Защо тази картина ѝ се беше струвала така неприятна, защо беше искала нещо различно? У нея ли беше вината? Беше ли си изградила някаква нереална мечта, описана в книгите? Онези, в които пожелаваш нещо неморално и започваш да остаряваш все повече и повече. Или пък голямо богатство и накрая умираш от глад, защото всичко, което докосваш се превръща в злато. Да не би да не е обмислила внимателно свое желание или не е прочела дребния шрифт? Беше пожелала единствено живот, който да бъде мъничко по-интересен. Но това беше прекалено; на път към колибата предишната нощ Катрин ѝ беше разказала всичко, което се беше случило — за битките, пленниците и церемониите. Не знаеше как да реагира, беше твърде слисана и уморена. Вместо това ѝ беше казала да я остави на мира до сутринта и беше отпуснала глава на земята с надежда всичко това да изчезне. Е, не беше изчезнало.

Тя остави настрана ментовия чай — оценяваше жеста, но не и вкуса — и неохотно се надигна на длани и колене, за да се измъкне навън. Джей и Кейт седяха на земята на няколко метра от нея.

— Знаеш ли какво е направил този глупак? — процеди Кейт, щом тя тръгна към тях.

— Добро утро и на вас — отвърна тя. — Разбира се, че не знам. Джей! Какво има? Изглеждаш, сякаш си готов да заплачеш.

Джей наистина се бореше със сълзите.

— Какво си му казала? — Розалинд се извъртя настоятелно към Кейт.

— Дал е дума, че няма да се опитваме да избягаме.

— И?

— Той няма право да дава дума от мое име.

— Няма ли да е по-добре, ако снишиш гласа си? — попита Розалинд. — Нямам представа за какво говорите. Не е имал предвид това.

— Разбира се, че това е имал предвид. Ако аз избягам, залогът ще е неговият живот.

— Значи ще го направите двамата.

— И да живеем с позора, че не сме удържали на думата си?

— Ами… да. Искам да кажа, че сигурно има и по-лоши неща.

— Глупаво момиче.

— Не съм — възрази категорично Розалинд. — Не смей да ми говориш по този начин. Не смей.

Двете жени се втренчиха гневно една в друга.

— Тя е права — измърмори Джей.

— О, замълчи, Джей — каза Розалинд. — Вече и без друго причини достатъчно беди.

Джей послушно потъна в мълчание, а те двете отново се счепкаха.

— Кое е толкова ужасно? И не ми излизай с глупавите теории за господарката на Уилдън. Тук може и да си ужасно важна, но не и там, откъдето аз идвам. Както виждам, в момента важи и за тук. Изобщо не ме е грижа. Дотегна ми от всички вас.

— Всичко е подчинено на честта. Не разбираш ли?

Розалинд поклати глава.

— Съпругът ти е бил убит, разбирам. Или ти, или Памархон сте отговорни за това. Всеки от вас с радост би убил другия, но се тревожите за едно обещание? Да не сте напълно побъркани?

— Нека обясня — намеси се Джей. — Разбери, всичко опира до първо ниво от Историята…

— Не ме е грижа за Историята — прекъсна го Розалинд. — Не ме е грижа. Толкова много, че почти боли. Мили боже, хора! Не спирате да завъртате всичко около някакви остарели приказки. Нищо чудно, че живеете в колиби, пътищата ви са кални, нямате централно парно. Искам гореща вана и препечени филийки. Имате ли История за това? Не. Затова не мога да си ги получа. Искам бял нарязан хляб с масло и сладко и чаша хубав чай, а вместо това ми говорят кое се прави и кое не, какво се казва или не се казва в Историята. Не можете ли да пораснете?

Тя замълча, а Джей я зяпна с отворена уста; Кейт изглежда беше изпаднала в шок и също не продумваше.

— Вижте — заговори по-отстъпчиво Розалинд. — Разбирам, че е важно за вас, но не означава нищо за мен. Виждам единствено, че се намирате в безизходица, вероятно дори сте в опасност и не правите нищо по въпроса. Аз също съм в безизходица и искам да се прибера у дома. А не мога. А вие се тревожите единствено дали било правилно. По-зле сте и от майка ми.

Розалинд положи всички усилия, за да потисне собствените си сълзи и се отдалечи с отсечена крачка.

Стига да беше малко по-наясно със себе си, щеше да осъзнае, че първото, за което се беше замислила, когато се събуди, беше Памархон. Започна мислен спор и си каза, че Памархон би я разбрал. Щом изпита отчаяние, не ѝ хрумна да потърси помощ от Джей или Кейт, а от човек, който живееше извън закона и беше признал пред нея любовта си предната вечер. Памархон. Висок и красив, с мил поглед и елегантна грациозна походка. Нежният му смях и ужасните танци бяха така приятни, че не се съмняваше в искреността му. Спомни си как докосна бузата ѝ в гората, сякаш за пръв път в живота си беше жива; вълнението, с което я държеше, докато танцуваха, притеснението му, когато я беше изоставил и си тръгна. Спомни си замайването, когато той призна колко е влюбен в лейди Розалинд…