Иън Пиърс - Аркадия

— Добре.

— Не е добре. Все още не знам какво точно е Антеруолд, но в крайна сметка логичните резултати от събитията ще го свържат със сега. Тук. Когато това се случи, могат да последват цял куп неприятни последствия.

— Защо неприятни?

— Цяла вселена, развихрила се наоколо като бик в магазин за порцелан, едва ли е нещо приятно. Всичко, което не пасва, ще бъде изтрито.

— Уверихте ме, че знаете какво правите.

— Може и да съм проявила малко повече оптимизъм — отговори тя крайно неохотно. — Не прибавих теб към изчисленията си. Както и още няколко неща. Какво знаеш за произхода на Антеруолд? Откъде се е взел?

— Нищо. Хората там говорят за гигантите. Но на практика никога не споменават нещо, което предхожда завръщането им от изгнание и нямам представа какво е представлявало то или откъде са дошли.

— Струва ми се, че Хенри е бил вдъхновен от дорийските гърци. И те не са знаели откъде идват. И не ги е било грижа.

— Може да има подсказки в Историята. Джей казва, че неговият учител Хенари е най-мъдрият от мъдрите, така че може да попитате него. Разбира се, може да попитате и професор Литън. Все пак всичко е измислено от него.

Анджела спря.

— Знаеш ли, че тази идея изобщо не ми беше хрумнала? Благодаря ти.

— Какво все пак ви е нужно да знаете?

— Първо, дали е в бъдещето или миналото в сравнение с тук.

— Ами това е лесно — отвърна Роузи. — Бъдещето, разбира се.

— Откъде знаеш?

— „Казабланка“. Мислят че песента от „Казабланка“ датира от прастари времена, а професорът ми каза, че е написана преди двайсетина години. Същото се отнася и за други песни.

— Можеше да го споменеш и по-рано.

— Не сте ме питали. Не виждам защо да е толкова ужасно, ако Антеруолд оцелее.

— Би било катастрофално.

— Защо?

— Една от причините е, че няма да бъда родена.

Роузи се втренчи.

— Леле — възкликна.

— Моля?

— Чувала съм за суета, но не и от такава величина.

— Нямах предвид… — заговори възбудено Анджела. — Поне не смятам, че материалното съществуване би се подобрило, ако съществуват две мои версии.

— Хубаво. И една забърка достатъчно голяма каша. Помислете какво биха постигнали две.

— Глупаво момиче.

— Не съм — отвърна решително Роузи. — И не смейте да ми говорите така. Не смейте.

— Не излизай от добрия тон.

— Не го правя.

Двете се изгледаха злостно.

— Появявате се и решавате да разбърникате цялата история, защото искате да дадете урок на някого.

— Не е така.

— Е, точно така изглежда. Освен това заявявате, че цял куп наистина мили хора ще бъдат затрити, просто защото вие сте решили така?

— Не разбираш. Не съм те молила да ходиш там долу и да си вреш носа.

— И вие не разбирате. Не знаете какво се е случило, нито какво ще се случи или защо се е случило. Нали? Убедете ме в противното.

Анджела се намръщи. Никой не ѝ беше говорил така от много отдавна и усещането не ѝ хареса.

— Знаех си — заяви триумфално Роузи. — Нямате и най-малка представа.

— Не. Нямам — каза тя. — Просто се страхувам.

— Това ли е единствената причина? И аз нямам представа какво предстои. Никой не знае. Не е редно.

— Както предпочиташ. И все пак, може да има само едно бъдеще. Или историята на Хенри, или реалността ще трябва да си иде.

— Откъде знаете, че вашето е реалността? Може и то да е история.

Анджела игнорира забележката и продължи да върви. Едва след няколко крачки осъзна, че е сама. Роузи стоеше неподвижно насред тротоара.

— Какво има сега?

— Всички онези хора са просто марионетки? Разиграват книгата на професора?

— За беда не. Ако беше така, нямаше толкова да се безпокоя. Всички те имат напълно свободна воля като останалите. Прилича донякъде на калвинизма, ако щеш. Само защото изборът ти е предопределен, не означава, че нямаш право на свободен избор, преди да го направиш. В случая с твоите приятели там, например, те реагират на теб така, както искат.

— Би било интересно да срещна себе си.

— Това е лоша идея. Освен това какво ще стане, ако се възприемеш, както възприемаш себе си? Би ми станало неприятно, ако проблемът се реши, като едната убие другата. Как бихте разделили гаджето си там? Не мисля, че Хенри е предвидил полигамия в представата си за този свят. Ще трябва да се примириш, че друга ще го получи. Само си помисли в какво трудно положение би го поставило това. Има и още нещо. Причината да съм притеснена е, че не бива да правят нищо. Хенри не е написал история, а само бележки. Той никога нищо не довършва. Антеруолд би трябвало да представлява просто моментна снимка. Създаден е така, че нищо да не се случва. Няма причини, няма ефекти, нито последствия. Но започна да се размърдва заради теб и нямам представа накъде върви. Освен това — заключи тя, — ако ще се почувстваш по-добре, признавам, че и аз не знам дали моят свят също не е измислен. Ако беше наясно с ужасните усложнения, до които може да доведе, нямаше да ме гледаш толкова самодоволно. Хайде, да вървим.