Иън Пиърс - Аркадия

Най-сетне тя се оттегли триумфиращо в стаята си, а родителите ѝ отидоха да мият чиниите в кухнята и мърмореха, че няма да ѝ се размине току-така.

Разбира се, че не; вече се бяха обадили в полицията, бяха я обявили за изчезнала и организирали издирване. Сега искаха да извикат полицай, който да я уплаши с разкази за пропаднали жени. За щастие полицаят беше сравнително спокоен, когато все пак се отби на следващата сутрин. Е, така или иначе Роузи се беше появила, отбеляза той, и очевидно не се беше сблъскала с истински проблем.

— Изглежда не е пострадала — беше заявил сержант Малтби успокоително. — Често вършат подобни неща, знаете. Младите хора не са каквито бяха преди. Ще направя проучване да видя дали не се е забъркала в нещо, ако желаете, но предлагам да я оставите, докато е готова да говори.

Макар че, помисли си той, ако имах такива родители и думичка не бих им казал.

Роузи беше доста удовлетворена от кавгата с родителите си и неочакваната победа. Беше притеснена, че ги е разстроила, но си каза, че всъщност не е направила нищо чак толкова лошо и нямаше смисъл да обяснява. И все пак не гореше от желание отново да се кара с тях, затова не остана особено доволна, когато звънецът на входната врата звънна на следващата сутрин и майка ѝ пусна вътре Анджела Миърсън.

Тя се опита да отпрати посетителката, обясни, че Роузи е неразположена и не бива да я безпокоят, но Анджела я избута.

— Няма абсолютно никакво значение — заяви важно тя. — Трябва да я разпитам.

— Не можете. Невъзможно е.

— В такъв случай ще повикам полиция.

Това свърши работа. Майката на Роузи се замисли над перспективата да пристигне още една полицейска кола и Роузи да бъде изведена пред цялата улица.

— Въпросът е сериозен — настоя Анджела. — Сега вървете и я доведете.

След пет минути Роузи се появи изключително подозрително настроена, уморена и сърдита, много различна от уверената млада жена, която беше завела на обяд предния ден.

— Госпожице Уилсън, наредено ми е по силата на закона за официална поверителност да ви отведа за извършване на оценка на състоянието ви.

— Какво?

— Идвате с мен.

— Не искам. Стига ми толкова.

— Няма значение. Помощта ви е жизнено важна. Държавни дела. На най-високо равнище.

Роузи се намръщи и кимна.

— Добре. Ще дойда.

На тръгване Анджела кимна на майка ѝ, която ги гледаше със странно изражение.

— Надявам се да не сте останали с грешно впечатление — каза строго тя. — Гледате неодобрително и критично, а това с нищо не помага на външността ви, която и без друго не е забележителна. МИ6 силно се възхищава от тази млада жена, чиято служба на страната ѝ е известна на хората от значение. Съдейки от киселата ви физиономия вероятно си въобразявате какви ли не нелепи неща. Е, нека ви изясня положението. Това е строго секретен въпрос и Роузи няма да го обсъжда с вас, а вие няма да я разпитвате. Не сте на нейното ниво на надеждност. Разбрахте ли?

— Ужасно съжалявам, ако имаш неприятности с родителите си — каза след малко Анджела. — Предполагам, че е така. Въздухът у вас може да се реже с нож. Убедена съм, че вината е изцяло моя, ако не броим проблемите, причинени от безразсъдното ти любопитство.

— Това не звучи много като извинение.

— Нямам голям опит с подобни неща. Но направих всичко по силите си, за да помогна.

— Мама беше като вцепенена. Идеята за благодарността на нацията я заплени.

— Предлагам, ако ти задават въпроси, да се държиш потайно, да потупваш носа си многозначително и да мърмориш, че не е нужно да знаят. Сега имам нужда от твоята помощ.

— Не съм сигурна, че искам да помагам. Не съм разстроена заради родителите си. Разстроена съм заради вас.

— Защо?

— Искате да изключите Антеруолд. Така казахте. Мисля, че това е ужасно намерение.

Анджела изръмжа.

— О, стига! Роузи, няма време за това. Нещо лошо се случва и може да се наложи самата аз да отида, за да оправя нещата.

— Мога ли да дойда и аз?

— Не. Ти вече си там. Точно това имам предвид.

— Но аз съм тук.

— Да. А също и там. Вероятно.

Роузи присви очи.

— И на двете места едновременно?

— Уви.

— Надявам се да сте забелязали колко спокойно реагирах на това?

— Справяш се много добре. Щом се върна, дадох си сметка, че пръстените, които носеше, са объркали машината, тъй като профилът ти не е отговарял на този при влизането ти. Не е знаела дали да те пусне или да те остави там, затова е направила и двете. Това си е истински късмет, тъй като ако беше решила да не направи нито едното, кой знае какво щеше да стане с теб. Ето причината за лепкавото усещане, което беше изпитала. В този момент те е дублирала. Една от версиите — ти — се върна обратно. Другата остана в Антеруолд. Докато си там, не мога да го изключа.