Иън Пиърс - Аркадия

В същото време следеше внимателно за Джак Мур като връзка между института и терористите. Беше разкрил чудовищен план за предателство и се беше зарекъл да накаже отговорните за това. Ако някой се беше съмнявал, че е добре Отстъплението да се помете, със сигурност това подло престъпление щеше да изтрие подобни колебания веднъж и завинаги.

— Изглежда владенията на Уилдън ни заливат с излишък от хора. Открих още един нечакан гост, боя се — каза Антрос на Памархон, когато се върна в лагера, влачейки след себе си изгубеното момче.

— Още един? Кой е този път? — Памархон беше развълнуван.

Пристигането на затворниците и прострелването на един от тях му внушаваха усещането, че не държи положението толкова изкъсо, колкото трябваше. Ако не може да се довери на хората си, че изпълняват заповедите му и внимателно, и разумно…

— Странен. Говори така, както каза, че говори онази дама. Мисля, че може да я познава.

— Наистина ли? — осведоми се Памархон със засилен интерес. — Той ли каза така?

— Не. Беше в шок и не съм го разпитвал. Беше се залутал в гората и влязъл в горичката на мъртвите.

Памархон направи гримаса.

— Нямал представа, че е забранено — допълни Антрос. — Реших, че трябва да го доведа тук.

— Да. Постъпил си правилно — въздъхна Памархон. — Антрос, скъпи приятелю, трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Влюбен съм.

— О! — отдъхна си облекчено Антрос. — Това било значи. Забелязах. Помислих, че се каниш да отмениш плановете ни или нещо също толкова сериозно.

— Това е сериозно. Наистина ли забеляза?

— Боя се, че да.

— Моля те, не се смей. Бях поразен в мига, в който я зърнах. Не можех да продумам, дори зрението ми се замъгли, целият се разтреперих. Никога досега не съм изпитвал подобно нещо. Осъзнах, че след Празненството не мога да мисля за друго освен за Розалинд. Знам, че е редно да се тревожа за други неща, но оттогава не съм спал, нито съм ял. Боя се, че ме е омагьосала или прокълнала.

— Мислиш ли?

— Не, това са само мои глупости, но не мога да се отърся от тях. Какво да правя?

— Нямам абсолютно никаква идея — отвърна Антрос, като се стараеше да не избухне в смях. — Каквото е редно. Можеш да се самоубиеш като Вател от Ниво 3. Или да бродиш из страната облечен в дрипи като Хипергал. Или можеш да идеш и да я отвлечеш като…

Памархон вдигна ръка.

— Спри! Аз съм отчаян човек и не е нужно и да ми се присмиват. Мога да приема опасностите и обвиненията. Мога да разчитам на разума си и да поведа хората си в битка. Но нямам идея какво да правя в този случай.

Антрос се замисли.

— Поговори с момчето тогава — предложи той. — Щом си влюбен, както казваш, най-добре е да разбереш в кого си влюбен, нали?

Памархон отиде да провери нощните пазачи, а Антрос обясни на странния младеж, че ще вечеря с вожда им, за да бъде подобаващо посрещнат и разпитан. Реши, че поне приятелят му ще се разсее. Най-много обичаше да разговаря с образовани, а в лагера му се откриваха малко възможности за това. Беше събрал добри и здрави хора край себе си, но разговорите им бяха съвсем простички.

И така, щом слънцето започна да залязва, той отведе момчето на име Ганимед в зоната, която Памархон беше запазил за себе си — на огромен дъб беше закачен навес, а на полянката пред него беше поставена ниска маса, заобиколена с възглавници за сядане. Храната вече беше поднесена, а наоколо бяха пръснати фенери, пръскащи слаба светлина. Прислужницата на ученика също беше тук, за да налива питиета и да сервира храната. Една от големите странности на момчето беше, че първоначално ѝ заговори, сякаш и тя е гост.

Памархон покани момчето да седне срещу него и докато разговаряха, от време на време бяха прекъсвани от други, живеещи извън закона — от най-близкото обкръжение на Памархон, — които се появяваха.

— Това е Джон — представи той огромния мъж, донесъл ранения Калан в лагера. — Добро сърце има, свестен човек е — добави, след като едрият мъж шляпна момчето с гигантската си длан.

По някаква причина то се отнасяше скептично към тях.

— А твоето истинско име вероятно е Робин Худ?

— Не. Защо реши така?

— О, няма значение.

— Тази жена, тази Розалинд — промени той темата на разговора при първа възможност. — Трябва да я познаваш. Може би си част от антуража ѝ? Роднина? Признавам, че има прилика между вас, макар тя да е много по-красива.

Момчето се намръщи, сякаш не знаеше как да отговори на това, и замълча.