Иън Пиърс - Аркадия

Може и така да бе; но Олдмантър, чийто успех се дължеше най-вече на вниманието му към детайла, проследи променливия ѝ прогрес до момента, в който се озова в организацията на Ханслип. Жалък край все пак. Ханслип никога не беше показал, че е нещо повече от посредствен. Липсваха му умения, възгледи, устрем, за да постигне нещо повече от нищожна операция. Единствено суетата му беше огромна.

И все пак, някак беше позволил на Миърсън да разцъфне. Беше я оставил на мира и скоро до гигантската разузнавателна операция на Олдмантър достигна информация за плода на усилията ѝ. Работата по трансмисията на енергия, ранните ѝ експерименти. Теоретичната база. Така и не се добраха до подробности, но натрупаха достатъчно данни, за да са сигурни, че нещо наистина интересно се случва на остров Мъл. После самият Ханслип се беше свързал с тях и беше пояснил какво точно е направила Миърсън. Искаше партньорство и си въобразяваше, че притежаването на технологията се равнява на ресурсите на Олдмантър.

Трудно. Олдмантър нямаше партньори, нямаше и сътрудници. Дързостта на Ханслип заслужаваше жесток урок, за да му се напомни кой в действителност управлява света. Все някога щеше да му се наложи да предаде технологията. В замяна щеше да получи всичко, което е вложил, а то вероятно не беше много.

И все пак това, което му представи, беше изумително. Голяма част от науката в момента беше посветена на изцеждане на допълнителни ресурси, откриване на съществени подобрения и ефективност. Човечеството не можеше да достигне звездите. След няколко века усилия човешката изобретателност не беше стигнала доникъде. Пространството беше твърде голямо, а и никой не искаше да предприема пътуване, което пра-пра-пра-внуците му ще оценят като съмнителна награда срещу живот, прекаран върху мъртво парче скала на милиарди километри разстояние.

На всичкото отгоре идиотите от ранния период на изследвания бяха запълнили пространството в близост с толкова много отломки, че бяха създали нов астероиден пояс, през който беше невъзможно да се премине. Човешкият вид беше затворил пътя си вън от собствената си планета благодарение на пълната липса на ред. Същевременно нищо не спираше постоянния му растеж. От време на време войните го забавяха до известна степен. Гладът, масовите екзекуции, контролът над раждаемостта във всички тези сфери бяха правени опити и те се бяха провалили. Мястото за живеене отесняваше, тъй като Земята се задъхваше, а населението продължаваше да расте; в момента имаше повече от трийсет милиарда души, натъпкани в свят, който ги поддържаше и изхранваше чрез непрестанните усилия на елита, а той организираше и контролираше всичко чрез ефикасност на съзнанието. Така беше редно, в противен случай всичко щеше да рухне вследствие на настъпилия хаос. Често се даваше ход на програми за елиминиране на безполезното население; понякога дори биваха задействани. Така и не дадоха резултат. Само възникнаха недоволства, ренегатите привличаха повече симпатизанти, а гражданското неподчинение нарасна до точка, в която управляващите бяха на границата да изгубят контрола.

Както обясни Ханслип, Миърсън беше решила всичко с един въпрос — защо да изцеждаме още малко от това, с което разполагаме? Защо да не изцедим още от всичко? Беше разкрила поглед към безкрайност и вечност. Милиарди години и милиарди вселени за превземане. Дори Олдмантър, който беше свикнал с огромна власт, не можеше да си представи нещо толкова грандиозно. След като вече го бе сторила, той знаеше че единствен може да извлече истинска полза от него. Искаше го, затова беше решил да го вземе.

Освен това, продължаваше да разсъждава той, какво би се случило, ако откритието попаднеше в неподходящи ръце? По света имаше милиони ренегати, чиито апетити за разрушение нямаше начин да се задоволят. Често и дълго беше спорил, че трябва да се изтребят, но те продължаваха да изникват като трева и като че ли никой не го беше грижа за това. Те бяха тези, които се отдръпнаха и критикуваха отстрани, подлагаха на съмнение и презрение усилията на управлението, използваха всяко бедствие или провал като повод да омаловажат благосъстоянието на обществото в света. Те стояха зад бунтовете, тероризма, стачките, те правеха саботажи във фабриките, за да достигнат някаква саморазрушителна граница на свобода и независимост. Като че ли хората искаха да бъдат свободни и гладни.

Ами ако те успееха да се доберат до тази технология? Какво щеше да стане, ако я задържаха, докато не постигнеха исканията си? Нямаше ли да е още по-лошо да разпространят глупостта си подобно на някой вирус из всички вселени? Откритието трябваше да се пази в подходящи ръце. Трябваше да се провери дали колонизаторите са склонни към подчинение. В такъв случай Олдмантър можеше да види в съзнанието си невероятните възможности за свят след свят, всеки от тях с огромни неизчерпаеми ресурси и търговията помежду им посредством канали, които организацията му щеше да контролира и таксува. Всеки от тях щеше да се специализира в дадена област и щеше да произвежда ефикасно в неограничени количества. Но само в случай, че управлението е в най-добрите ръце и населението върши точно каквото му се казва. Запазването на контрола щеше да е трудно. Сигурността щеше да е най-тежката задача и щеше да има нужда от най-големи инвестиции.