Ник Перумов: Диамантен меч, дървен меч

Вече съм в теб, uaieeouo'gop. Стъпвам по земята ти, ала шията ми е стегната в зъл човешки обръч от омагьосано желязо. Безсилна съм пред него. Можех да умра, но ми е отредено и завещано друго - да живея и да отмъстя. Затова водя мръсния хуманус, чието дихание е по-зловонно от разкапваща се леш. Прости ме, Велики лес, прости вятърничавата си внучка, която твърде много е пяла и танцувала... Сега тя ще плаща заради всички Дану."

- На границата на Друнг сме, господин Онфим.

- Продължавай да се стараеш, остроухо изчадие, и току-виж днешния ден ти се размине без камшик. Води нататък! На тебе говоря!

И да бе учуден от открилата се пред него гледка, Онфим не го показа нито с жест, нито със звук.

Друнгът бе около тях. Изчезнаха кривите, начупени дънери и оглозганите от насекоми хилави листенца. Шепнещите корони волно се разпростряха над тях, звънна чуруликане на птици. Надигна се до коленете им мека, ароматна трева - през октомври! - истинска neoi'rtonn, чиято лечебна сила би могла да си премери силите с кой да е алхимичен буламач. Дърветата се извисяваха все по-нагоре, короните се сплитаха в поднебесна шатра, клоните се преплитаха, ала долу, край могъщите им корени, където никнеха млади фиданки, бе светло - едно от многото чудеса на Леса на Дану.

„Колко странно... Гората е жива. Uaieeouo'gop е жив, въпреки че магията на Дану е победена и низвергната, а децата му са избити и разпилени по света... Нещо те пази, Велики лес, дава ти сили да не загинеш... Ала какво е то..."

- Мърдай, данке, мърдай! Разкърши си крачката, мръснице! Заведи ме в сърцето на Друнга - повтори зад гърба й господин Онфим.

„ Та той хич не се страхува... Изобщо!"

Отнейде под нозете им легна пътека, която потече и се за-извива напред. Ловко отбягваше кафявите грамади на 0rau6tog6w, гмуркаше се под гиздавите златистозелени листа на провисна-лите клони eaismallow, които упорито се съпротивляваха на изстиващата есен, лъкатушеше покрай другите красоти и чудеса на Великия лес, покрай, през, нататък...

Някога пресичането на uateoouo'gop в най-добрия случай отнемаше седмица и повече дори. После Хвалинският друм го разсече като вражески меч на рана от две почти равни половини. Всичко на юг от пътя бе унищожено от вълшебниците на Червения Арк. Помогнали им бяха поелите да търсят нови места за живеене хора от пренаселените околности на Ежлин. Северната част на гората се намираше във владенията на Орден Нерг, обаче дали поради обичайното за Безцветните равнодушие към света, дали поради нещо друго, тук не бе предприето изкореняване на наследеното от богупротивните Дану. Външните дъбрави на Великия лес гаснеха сами, благочестивите владетели на близките територии под натиска на Епархията пращаха един отряд дървосекачи след друг. Друнгът трябваше отдавна да е изчезнал... Ала ето, че бе още тук - като воин, отстъпил на последната линия за отбрана, простиращ се едва половин ден път, вкопан с все сили... „Заинатил се е... и по чудо е устоял на разрухата." За останките от Великия лес се ширеха какви ли не страховити слухове. Ахата реши, че поне част от тях са верни. Не напразно Онфим бе взел със себе си вълшебно бастунче.

Пътеката зави покрай необятен ствол на древен Aaggacmil и рязко хлътна в сумрачно дере. Ахата едва забележимо се усмихна, мъчейки се да не се издаде като забави или ускори стъпките си.

Във Великия uaieeouo'gop нямаше дерета и оврази. Нямаше ями, нито свлачища. Обли хълмове, покрити с гъста гора, опасани от небеотразени ленти на ручеи - това е истинският Лес. Оказалата се на пътя им яма значеше само едно...

Дъще на Дану, ние сме верни на клетвите, що нявга бяхме дали. Силата на Горите е готова да ти служи.

„Вие... Кои сте?"

Ние сме Безредните, о, Дъще на Дану. Гневът на Гората е баща ни. Болката на Гората е майка ни. Ние сме родени, за да се сражаваме. Хуманусът, който те следва...

„Аз нося нашийник, запечатан от неговото име. Ако го убиете, никога не ще се избавя от това клеймо... Нека Черната Майка укрепи мощта ви,

Безродни!"

Тогава нека той влезне в нашето леговище. Извън него сме безсилни. Магията на Орден Нерг е твърде могъща.

Ахата заобиколи мощния дънер и веднага усети как Онфим се усъмни и напрегна. Тя не се обърна и със същата лека стъпка се спусна надолу по стръмния склон, право в зеленикавия здрач на обрасналото със храсти дере. Онфим не я последва, а изграчи:

- Назад, гадино!

Момичето послушно спря, обърна се и погледна с невинни очи.

- Тази пътека...

- Води в капан - криво се усмихна Онфим. Пръстите, с които стискаше пръчицата, забележимо трепереха. - Нима ти, родената тук, нищо не усещаш?