Ник Перумов - Диамантен меч, дървен меч

- Като се върна, в моя фургон да е топло и вечерята да е готова - с неприятен глас нареди Онфим. - Хайде тръгвай, данке! Отработвай си хляба, мърло мързелива!

Ахата мълчаливо закрачи напред.

„Ти ме удиви, Онфим. Никога не бих си помислила, че знаеш за нашия Лес. Никога не бих предположила, че ще поискаш сам да се навреш в него.

Но какво търсиш в нашите гори? Какво ти трябва от Друнгския лес? Маговете ви го обърнаха с корените нагоре надлъж и нашир. А след тях мнозина други са го кръстосвали и претърсвали - дирели златото на Дану, глупаците...

Ала ти не приличаш на тъп лакомник, Онфим! ВЕЧЕ не приличаш. Ти си мръсна, жестока, развратна свиня без чест и срам, Онфим, но и преди ти личеше, че не си глупав. За какво си се запътил към нашия Лес?"

Край пътя растяха обикновени дървета. Човешки. Боклуча-ви дървета, както ги наричаха истинските Дану. Дребни, хърбави, изтормозени от гнилост и дървояди, тук-там с оплетени от буби корони, поразени от гъсеници и листни въшки. Безокият им взор, изпълнен с омраза, се заби между плешките на Ахата. Дърветата разтвориха призрачни уста без езици и блъвнаха нечути за друг, освен за нея, потоци мръсни, отвратителни слова, гнусни проклятия и лицемерни жалби, които отново преминаваха в ругатни. Сред тях пожеланието Дану да бъде изнасилена по противоестествен начин, а сетне удушена от баща си, минаваше за изискана учтивост.

Отдалечиха се от друма и гората стана по-чиста. Естествено -растящите край пътя дървета поемаха до капка злобата на пътниците, всичките им беди и несполуки, цялата им тъга и отчаяние. Заради това и боледуваха, съхнеха, гниеха. Но не умираха, даже даваха потомство. Безкрайността на техните мъки само засилваше омразата им към всичко, което се движеше. Особено пък ако бе нечовешко.

Клоните опитаха да се закачат за косите на Ахата, да се вкопчат и избодат очите й. Онфим ги шибна с тънък бастун от кост и момичето внезапно усети ледено убождане в слънчевия сплит. Жълтеникавото бастунче таеше в себе си някакво магическо заклинание, при това съвсем не просто.

- Стига си стояла, остроухо! Мърдай!

Промъкваха се през унили гъсталаци. И шумата, и тревата изглеждаха сякаш покрити с пепел, макар че точно тук пепел нямаше откъде да се вземе. Липа и клен се смесваха безредно с бор, габър и мура - резултат от общия магически хаос по времето на Войната с Дану, за която човешките певци нижеха балади на всеки панаир, тържище или крайпътен хан.

Оцелелите Дану - доколкото им стигаха силите - опитваха да не си спомнят за нея.

- Накъде, господин Онфим? - направи тя още един жалък опит да защити достойнството си. Не господарю Онфим, а господин Онфим, просто учтивост, не самоунижение...

- Не се преструвай, че не знаеш, твар остроуха! Води ме в Друнга! В дълбоките дъбрави. Знам, че го усещаш. Води!

Ахата се поклони бърже. Затвори за кратко очи и се отърси от болната зла гора наоколо, жалка пародия на същински лес. Чувствата на девойката Дану разпериха невидими пръсти напред, към близките хълмове, където от пещерите извираха чисти бързеи, а по склоновете още се извисяваха живи Lhadann Naasponn - Истинските Дървета. Там всичко бе различно, даже въздухът...

Там бе родината на Дану.

Друнгът се отзова веднага, отвърна й с хорово бучене на исполински клони, с нежен трепет на неувяхващия листак... Когато Дану отстъпиха, Lhadann Naasponn се научиха да окапват преди зимата - наивен опит да се предпазят от гнева на хуманусите, чийто закон бе „Унищожавай непознатото!".

Онфим следваше Ахата на три-четири крачки разстояние. Дясната му ръка лежеше на ефеса на сабята, а лявата стискаше костения бастун.

„Дали знае, че в Друнга върлуват чудовища, родени от следите на злата магия, която премина през горската твърдина на древния ми народ като огнена метла?"

Ахата нямаше ясна представа за одумваните страшилища, но се надяваше, че кръвта й, кръвта на Дану ще я защити най-добре от всичко друго. Вече се беше случвало, и то неведнъж.

Лека-полека обезобразената човешка гора отстъпваше. Сред плевелите и тревата се мярна пухкавото кичурче на Ssoерpi, по клоните на простия дъб взеха да аленеят дантелените цветчета на Doeonni, вдясно се показа първият храст от синята Auozynn...

Бяха пристигнали.

„Здравей, Друнг. Човешкото гърло не е в състояние да издиша съзвучията на името ти: uaieeouo'gop. Даже примитивното Дадрроунгот, което няма почти нищо общо с истинското ти название, е прекалено сложно за езиците на хората. Друнг! Звучи като име на куче, на бик за разплод.