Ник Перумов - Диамантен меч, дървен меч

От време на време Ахата неволно се вслушваше в монотонния речитатив мърморещи в нестроен хор гласове:

- ...И не допускай злото да настъпи...

- ...Избави ни, Боже, от...

„Нищо ново" - Ахата вече знаеше наизуст сутрешната им молитва. Беше я чувала и от фъфлещите попове в робските лагери, където събираха заловените й сънародници, и от прегракналите заради пиенето войници, които пригласяха на свещенослужителите, фалшиво я пееха тъмничарите, където момичето попадна заедно с онези, които не пожелаха веднага да се примирят с робските си нашийници. Същите отправени към човешкия бог думи Ахата бе чувала и от затлъстяващите прекупвачи на жива стока, които в молитвата си изпросваха още малко късмет в занаята си, с други думи -ловкост и хитрост, за да лъжат и мамят. Името на бога си съскаха господарките и домакините, когато посещаваха робския пазар, за да закупят слуги за себе си, а за мъжете си - наложници, защото Дану не се смятаха за хора, а само за средство за удовлетворяване на низки плътски нужди... Ахата слушаше молитвата и мислеше:

„Колко все пак е велика властта на този техен нов бог. Той дари хуманусите със страховита и непобедима бойна магия, помогна им да изградят върху земите на Дану, елфи, джуджета, орки, троли, таласъми, коболди, хеди, хури, гариди и множество други нечовешки раси силна и страшна Империя. Тази държава е ненаситното чудовище, ужаса на всички нехора. Тя поглъша сърцето и черния дроб на враговете си, храчи легиони, които вървят все по-надалеч и достигат чак до океанските брегове. Изчезнаха устремените като птици горди лебедови кораби на елфи и Дану. Днес морските простори са издрани от носовете-тарани на бойни галери, обковани с червена мед...

...Епархията усърдно следва древното правило „разделяй и владей". Възползва се от полезното за Империята племе на Волните - народът на ненадминатите бойци. Затова сега са единствените, допуснати до причастие. Покорилите се докрай полу-ръстове са обявени за „следващи пътя на просветлението", градчетата и паланките им все повече обедняват заради тежкия данък, ангарията от страна на Църквата, десятъка за ордените и държавните имперски такси... Поне ги оставиха на мира за разлика от такива като нас.

Църквата милостиво позволи на джуджетата да излязат от дълбините на земята, където ги бе прокудила, и сега даже търгува с тях. Разреши на орките, тролите и таласъмите да се наемат за извършване на най-черната и изтощителна работа. Прие на имперските тържища мрачните кервани на коболдите.

Богуомразните Дану и елфическите изроди обаче обяви извън закона. Наред с все още съпротивляващите се хеди, хури и гариди. Срещу тези полуразумни твари, които надали проумяват какво става в света, с тези убийци и диви кръвопийци, навремето воювахме безпощадно и самите ние -Дану, предишните горски господари..."

Ръцете на Ахата през цялото време не спираха да търкат и лъскат казана, сякаш нямаха връзка с главата й.

- Привърши ли, ма? - Евелина придирчиво разгледа полираната до немислим блясък стомана. - Ей сега ще видим, че изобщо нищо не си направила, мързелива сг...

- Ехей! Първият фургон! Глухи ли сте, ваш'та кожа еретична! -внезапно закрещяха отзад.

Ахата вдигна лице.

Огромният фургон на господин Онфим се теглеше от шест коня. На капрата се кандилкаше Еремий Змиевластника. Всъщност, в момента не седеше кротко, а нодрипваше и размахваше ръце.

- Ей, предните! Помолихте ли се вече? Господарят пита! Я чуйте к'во! Господин Онфим иска да види данката. Веднага!

- Помолихме се, помолихме се - избуча Нодлик.

В мътния поглед на Кицум момичето Дану усети нещо подобно на съчувствие.

Собственикът на бродещия цирк за беля се беше събудил твърде рано. Обикновено докато пътуваха, той къртеше като мечка през зимата. Надигаше се не по-рано от пладне. Казваше си молитвата. И се заемаше с всекидневната си работа. Гледаше да създава неприятности на всички артисти, дори на подмаз-ващите се братчета-акробатчета. Само Смърт-девата, която ентусиазирано топлеше леглото на господаря, се чувстваше сравнително безопасно.

Да бъдеш изхвърлен от фургона посред Суболишката пустош, с черните облаци на Гибелния порой зад гърба си, означаваше сигурна смърт. А господин Онфим и без друго бе ядосан до безкрай, че му се наложи да даде четвърт от сезонната печалба на острагския магьосник за заклинание за неуморност на конете.

Момичето Дану скочи от фургона като невестулка. Движенията й бяха плавни, напоени с нечовешка гъвкавина. Тя сякаш не тичаше, а течеше като поточе.