Ник Перумов - Диамантен меч, дървен меч

По-младите магьосници обичаха да се кичат с черни и сребърни накити -кожи, шипове, верижки, гривни. Жените не бяха по-скромни, но се разделяха на две крайности: едните - с къси коси, мечове, мъжко облекло и обноски, а другите - с разкошна коса до кръста (укрепена и удължена с магия) и цял куп поли, дантели, дълбоки деколтета, карети, лакеи с ливреи...

От по-възрастната генерация всички до един се обличаха в наметала. Наметалото далеч не бе най-удобното облекло - разгръщаше се, не спираше вятъра и пречеше на ръцете. Обаче го обличаха. По всички краища на Империята - от вътрешните морета до Изгревния океан - бе разгласена строга разпоредба. Тя задължаваше и простолюдието, и благородните съсловия да обличат само пъстри наметала. Оттогава единствено старшите орденски магьосници от трета степен нагоре се ползваха с привилегията да носят едноцветни. На всички останали се разрешаваше да обличат наметала с два, три цвята и тъй нататък. Ето защо колкото по-високо положение заемаше човекът, толкова по-малко цветове имаше наметалото му. Двуцветни обличаха кралете, с три цвята се гиздеха принцовете, херцозите, графовете, бароните и другите знатни особи. На по-ниските стъпала на социалната стълба започваха вече волни комбинации от пъстри райета.

Свещениците на Истинния Бог, Благоподателя и Магодарителя, не се суетяха по подобен начин. Те носеха бели ризи и бяха единствените в Империята, които имаха право на наметало в този цвят.

В един дъждовен октомврийски ден при изгрев слънце тежките врати на източната порта на славния град Хвалим леко се открехнаха и пропуснаха самотен конник. Младо, високомерно лице с тънка, умело избръсната тъмна брадичка. Дълбоки очи. Тъмни кожени одежди. Раменете, маншетите, гърдите - всичко бе украсено със сребърни шипове. Въпреки студения есенен ден връхната дреха на конника бе разкопчана, за да се вижда тежката верига от девствена червена мед и окачения на нея герб на Орден Арк - три езика на пламък, направени от чист авалион, огнен камък.

Пред раболепно поклонилите се стражи в есенната кал падна една дребна сребърна монета - струваше двойно повече, отколкото входното мито.

Стражът бързо я вдигна, бърборейки благодарствени думи, но щом конникът се скри зад извивката на улицата, той ядно захвърли монетата в кутията за мито като че ли среброто изгаряше пръстите му.

- Какво зяпате?! - сопна се той на останалите. - Дано магистратът се задави с това магьосническо сребро! Може ли такова нещо! На нас, воините, в краката, в калта да подхвърлят пари, сякаш сме просяци в кръчма. Тоя да не си мисли, че щом е дал повече, без да поиска ресто, ще целуваме задника на коня му? Е, не, няма да стане! И без него можем да си купим бира.

Главният страж бе вече възрастен човек, на всичко отгоре - обременен от голямо семейство. Но на младини се бе сражавал срещу горските диваци Дану много преди Великата война, в която това мръсно племе бе безжалостно изтребено от всичките простори на Империята. Беше водил битки по Брега на черепите, смазвал бе бунтовете на бароните през Петте смутни години и помнеше що е похвала от император, що значи императорска ръка на рамото ти, върху негодната окървавена ризница (нито бе отдръпнал пръстите си повелителят, нито се гнусеше). Воинът помнеше, затова така силно се ядоса.

- Лесно ти е да се оплакваш, нали получаваш от Императора пенсия -измърмори единия от стражите, мършав и червенокос. Той държеше алебардата си като досадна пръчка. - Щом не ти трябва пара, други можеха да я вземат...

- Глупак! - главният страж веднага прасна подчинения си в ухото. Не го удари силно, а просто така, за ред. - Ако търчиш като канален плъх след чародейските ръце, наистина ще станеш плъх! Такова подаяние само огладнелите кучета хващат, и то не всички! Когато някой търговец ни поднесе добавка към таксата, но с уважение, ето тогава ще пийнем бира.

Приблизително по същото време, но през южните врати на града, в Хвалин влезе още един конник. Той също бе млад и строен. Само че лицето му - мургаво от слънце и загрубяло от вятър, обкръжено от дълга сивкава коса - изобщо не изглеждаше високомерно. А дебелата му дреха, по която дъждът се стичаше, без да попива, никак не приличаше на тъмносребристото одеяние на младия чародей. Оръжието на този пътник бе съвсем обикновено - къса сабя в евтина ножница, каквито носеха долните съсловия.

Конникът скочи на земята, без да се превзема разгърна пред стражите дрехата си и показа, че няма дори разрешения за занаятчийската прослойка меч. Не притежаваше някакви особено забележителни амулети, нито защитни медальони - повечето бяха обикновени ментета, с които единствено простолюдието се труфеше.