Ник Перумов: Диамантен меч, дървен меч

Пред Ахата се извисяваше някакво дърво. Бе строен Аееoduoе, чийто клони бяха толкова високо, че едва се долавяше шумоленето на петолъчните листа с цвят на стопено злато. Дървото се готвеше да покрие земята с листата си като с меко зимно одеяло. Готвеше се със собствената си смърт да опази земята от измръзване. Откак магията на Дану бе загубила силата си, зимите тук бяха станали зли и сурови.

Напълно обикновен на пръв поглед Аееoduoе. Макар че... Не, не бе обикновен. В това дърво дремеше скрита мощ. Мощ дълбинна, вътрешна, от тези, що не се отзовават на първото срещнато заклинание на някой скитащ магьосник. Сега тази мощ се събуди, без да забелязва застиналия на място с пръчица в ръка господин Онфим първи. Не забеляза и железния нашийник с наложено заклинание, обвил шията на тази, която възнамеряваше да дари с израслото и пазеното в дънера му. Дървото не желаеше да знае, че съкровището веднага ще попадне в чужди ръце, в ръцете на хуманус, един от тези, що превърнаха в самата плът на uaiooouo'gop. Дървото само изпълняваше своето предназначение.

Тръпки побиваха Ахата, вече не можеше да помогне никакво самообладание на Дану.

„Онфим, проклет хитрецо, ти знаеше, наистина знаеше! И пресметна всичко до най-малките дреболии. Надали ме купи случайно тогава, в далечното минало..."

Клоните бавно се свеждаха към лицето й. Това, за което тя тъй мечтаеше, което бленуваше с възпалени очи в нощни видения, само падаше в ръцете... Ала не в нейните. Нашийникът заплашително се затопли. Преди момичето дори да помисли за невъзможното, болката ще я свие на дъга и ще я хвърли на земята, в краката... на господаря й.

Клоните се разтвориха и пред Дану и хуманса се яви в целия си блясък Immilspoeunn. Оставаше само да го откъсне. И - с един замах, сбрал цялата сила, дадена на една дъщеря на Дану -да разсече от рамото до кръста този, който стои зад гърба й. После щеше да подхване нашийника и... да го разкъса на две части!

Ръката на момичето не успя да се вдигне. Онфим знаеше за какво е тук. Удар в тила! И още един, вече по падащата...

Земята изведнъж се оказа близо до очите й - много близо.

- Добре, Дану - пресипналият глас на Онфим трепереше. -Много добре. Ставай. Свършихме работата по-бързо, отколкото си мислех. Да вървим. Трябва да се върнем. Дано успеем преди дъждовете...

- Убий ме - без да мръдне, тихо помоли тя. - Убий ме, нали вече не съм ти нужна...

Преди девойката си мислеше, че незабавно ще умре, ако попадне в плен. После тя си мислеше, че веднага ще умре, когато за пръв път я влачеха, за да я бият с камшик. Последната й надежда за смърт бе свързана с мига, в който чуеше, че 1ш^^роеипп е попаднал в ръцете на хората. Сега вече, когато самата тя връчи на един човек най-великото оръжие на своята раса, разбра, че не й е съдено да осъществи и тази мечта.

- Да те убия ли? - Бузите му изглеждаха подпухнали и разплути, острият му нос - набъбнал като картоф, а сбръчканите торбички под рязко обезцвстилите се очите - издути. - Е, не, остроухо. Доставя ми удоволствие да гледам как се гърчиш.

Приятно ми е да гледам как се мъчиш от това, че вашият знаменит Имелсторн е тук, в моите ръце.

„Имелсторн! Велики Богове! Колко грубо и просташко! Обаче, какво друго мога да очаквам от един хуманус..."

И тъй, няма да те убивам, не се надявай, котко. Вдигай се да вървим, докато не съм се разсърдил. Пороят ни настига, трябва да побързаме. Вдигай се!

Ахата насила се изправи. Цялата трепереше от преживяното.

Могъщото дърво вече сгъстяваше клоните си. То изпълни своя дълг, предаде на Дъщерята на племето Дану immilspoounn. Сега дървото - без да бърза - спокойно щеше да отгледа нов меч, който един ден също щеше да си намери стопанин.

Човекът и младичката Дану с остри уши тръгнаха обратно към пътя.

- Виж ти, връщат се! - Трош пръв забеляза господаря и Ахата. На гърба си господин Онфим Първи носеше нещо дълго и грижливо опаковано. Какво ли бе намерил, интересно...

- Е, поехте ли си дъх? - неприветливо запита господин Онфим. - Тогава потегляме.

И неволно се озърна през рамо на изток, където целият небосвод над хоризонта беше помрачен от зли черни облаци.

Дъждовете се приближаваха, а с тях и редовната есенна смърт. Горко на онзи, който я посрещнеше без покрив над главата си, без огън и подслон.

Странстващият цирк се помъкна на запад.

Чародеите, вещерите, маговете, заклинателите, вълшебниците и другите люде с магическа дарба обожаваха да изпъкват сред тълпата. При това - веднага и отдалеч, за да секват разговори, да падат шапки и да се превиват гърбове, щом ги видят.