Ник Перумов - Диамантен меч, дървен меч

Първият мъж огледа пришълеца и без да каже нито дума, се обърна пак към покойника

Великанът в червено слезе надолу по изкопа. Когато стигна до мъжа с черния плащ, протегна ръка. Онзи мълком му връчи лопата.

Двмата си плюха на ръцете. Скоро гробът беше готов.

Изпотени, мъжете се спогледаха.

- Дъски да имаше - изтътна великанът.

- Щом има лопати, значи има и дъски. Да не мислиш, че бих го зарязал така?

- Чук? Клинци?

- Под тях.

- Как не ги забелязах? Аха... сетих се.

Ковчегът стана за минути. Великанът свали наметалото си за саван.

Отново белезникави пръски пламък над Разрива се опитаха да протегнат пипала към гроба. Гигантът недоволно се намръщи, духна - тъмен пламък отсече израстъците - и каза:

- Хич не ми харесва тая работа! Дай да поставим защита. Ниският кимна.

- Хайде, щом се налага... Но преди това...

- Да, братко, прав си - въздъхна чернокосият. - Ех, Мерлин, Мерлин. Кой би си помислил, че някога ще те погребваме? И то в земята на някакъв варварски свят...

- ...който ти спаси срещу огромна цена... - сумрачно и тържествено додаде ниският мъж.

- Да, така е - като ехо се съгласи великанът. Грижливо положиха тялото в ковчега и заковаха капака.

- Ще го...

- Не, почакай - рече ниският. - Нека кажа още нещо. За сбогом...

- Хубаво, де. Казвай. Прав си. Не бива да се бърза. Мерлин заслужава повече от една добра дума. Макар и не приживе.

- Сбогом, Мерлин - каза ниският. - Ти наистина беше велик. Велик като слънцето. Ти... ти беше достоен враг. Гордея се с теб. Ти претърпя поражение, но не се отрече от себе си. Искам да ти поискам прошка. Закъсняла, уви, но искрена. Моля те да ми простиш, задето някога бяхме противници. Ако можеш...

- Аз бих казал същото - рече чернокосият. - Но и бих добавил... Мерлин, дълго време те смятах за средоточие на злото. Признавам, че сбърках, животът го доказа. Ти победи, велики! Ти намери сили да направиш онова, за което аз в своето време не бих намерил кураж... Това е.

- Хайде да го заравяме - глухо каза ниският.

С усилие спуснаха ковчега в гроба и без да бързат, натрупаха пръстта на хълмче. Тъкмо приключваха, когато ниският изведнъж рязко се изправи.

- Я виж кой идва!

Гигантът се озърна.

На ръба на кратера имаше още един странник. Бе среден на ръст, с тесни рамене, облечен в сиво парцаливо наметало и обикновени сандали на босо, прекалено неподходящи за настъпилата вече зима, с които пристъпваше по овъглената земя.

- Ама че работа - тихо измърмори гигантът и извика по-високо към новопристигналия: - Какво става, братко? Ще има ли малко бой или как?

- Ще има! - последва отговор. - Но този свят няма да му го дам!

Разломът изхлипа, а може би изръмжа... Плиснаха белезникави пръски, които се превръщаха в твари, но вятърът ги върна обратно в избълвалото ги гърло. Сивите облаци в небето се завихриха във въртоп, който послушно следваше човека със сандалите.

Двамата гробари наежено чакаха.

Облаците изчистиха небето - бе черно и обсипано със звезди.

- Ще ми се да зная къде е дянал слънцето... - измърмори гигантът, като взе да навива ръкави като за юмручна схватка.

Човекът със сандалите се усмихна леко и с укор. Не спираше.

- Пророчествата не се изпълниха! - подвикна му ниският. - Пукни се от яд! Няма какво да правиш тук! Махай се, докато не сме те почнали... Втори Разлом ще се пръкне, кълна се в Замъка на всички Древни, който вече не съществува!

Странникът пак нищо не отговори. Но отново се усмихна -скръбно, меко, разбиращо.

Спря над гроба. И протегна ръка.

С нея направи знака на скосения кръст на вярващите в Спасителя. Премигна, сякаш сдържаше сълзите си. А после бавно се отдалечи, без да се обърне.

Двамата гробари мълчаха изумени.

- Ама той - накрая издиша гигантът. - Той...

- Той го благослови...

Гигантът и ниският изпроводиха с поглед странника в сиво, докато онзи не се скри зад гребена на кратера. Сетне великанът се обърна към другаря си.

- Знаеш ли, мисля си...

- Не - поклати глава ниският. - Нека бъде обикновен скосен кръст.

- Добре - въздъхна чернокосия. - Както кажеш.

Те стояха и замислено гледаха гроба, подпрени на лопатите си като обикновени гробари, уморени от цял ден копане на градското гробище.

- Между другото - обади се накрая ниският. - Все се каня да попитам, братко... Поради що заточи Мерлин? Нали ти беше?

- Аз? Да съм го заточвал? - искрено се изуми великанът. -Стига бе, братко! И наум не ми е идвало. Аз тъкмо теб щях да питам, защо...

Двамата се втренчиха един в друг - озадачени. А после в един глас промърмориха: