Ник Перумов - Диамантен меч, дървен меч

- Теб, Идещи! С кръвта си своя нетукашна, Теб обвързвам с клетва, като себе си в жертва принасям без надежда за възкресение. Приемам смъртта, сетна и окончателна, Теб, за да погубя!

Акциум с бързо и рязко движение си преряза гърлото.

Над бойното поле настъпи тишина. Вълшебникът все още стоеше, кръвта му плискаше в подложените шепи. Акциум замахна и запрати една огромна тъмночервена капка право срещу Звяра.

Чудовището понечи да избегне кълбото, но то го улучи право в гърлото, в белега, оставен от сабята на Тави.

Гадината дрезгаво изквича. Чудовищните криле трескаво потърсиха опората на въздуха, напразен опит - черният гигант рухна, мачкайки редиците козокраки бойци. Още докато падаше, кръвта на Акциум се плъзна по цялото туловище и го заръфа като че ли бе киселина, а сетне и пламна.

Трупът се превърна в клада за няколко полка козокраки. Останалите воини изотвъд Предела изпаднаха в паника, замятаха се, нарушиха строя...

Тави не видя нищо от това. Виеше й се свят, снагата й се изпълваше със странна лекота. Болката отстъпваше, беше й меко и удобно - усещаше нежна тревица до бузата си...

"Откъде се взе тази трева? Умирам ли?

Умирам. Но не е било напразно - защитих Учителя. И сега ми е леко... леко... леко..."

- Запушете пробойната! - изрева Клара. - Използвайте изтичащата Сила от Звяра!

Райна се беше завтекла към лежащите Акциум и Тави. Клара изпсува - нямаше време да спира валкирията, толкова бе благородна и смела, че чак глупава в тези си качества. Имаше друга работа.

Изгарящото чудовище излъчваше силна ослепителна светлина. Далеч-далеч почна да се различава Първичният разрив, откъдето бе почнало нахлуването.

Поток от огън стапяше самата реалност, пространството течеше като вулканична магма.

- Клара! Изпускам потоците!

Май беше Егмонт. Ох, мъже! А това кой е? Райна. Успяла е все пак да измъкне окървавеното тяло на девойката-воин -очевидно й беше допаднала, носеше я на ръце, а не преметната като агне през рамо.

- Клара! - Този път беше Мелвил. - Трябва още Сила! Дърпам от горните нива!

Груби схеми на носещите се устремно магически потоци.

Тежко шаване на абсолютно чужд разум далеч-далеч по скверния Път. Изпепеляваща болка на късащата се плът на света, в който се намираха. Грохот на размествани земни пластове, вой от недрата. Клара чувстваше допир с остатъците от чуждата мощ, които щяха да останат запечатани навеки в тази реалност. Те щяха винаги да се стремят да я напуснат, като при това неизбежно щяха да се съчетаят с аналогични местни сили и от това съединение щеше да се роди... Кой знае какво щеше да се роди. Последен удар.

Мирозданието утихна от конвулсиите си. Кошмарна горещина опърли лицето на Клара.

Този свят не можеше да бъде запечатан съвсем, щеше да остане Разлом или Разрив - място на съприкосновение на две различни вселени-реалности... Клара успя да постави единствено предел на разпространението на Разрива - да не загрозява цялата плът на Северния свят с уродлив белег.

Ала какво щеше да коства всичко това... Страшно бе за помисляне.

Козокраките също се бяха озовали като в капан. Щяха да оцелеят в Разлома или покрай него, но вече не представляваха голяма опасност. Вълшебните им сили щяха драстично да намалеят. Мелиин все пак оставаше интересно - и опасно - място за живеене. Но поне си имаха организирани в Гилдия магове...

Нямаше какво повече да мисли. Бяха сторили всичко по силите си.

Петимата едва успяха да се хванат за ръце и да напуснат чрез пренасящо заклинание, миг преди околностите на разлома да бъдат погълнати от паст на страшен взрив - от онези, след които се раждат звезди.

Бяха в Междината.

Чакаше ги труден и дълъг път - назад, към Долината. Стига да откриеха къде се намира сега...

Полумрак. Уют. Топлина. Тих разговор - от онези, при които приказват повече очите, отколкото уморените от целувки устни.

Две тела едно до друго - отпуснати от скорошното блаженство, което ги е сливало в Едно.

- Знаеш ли, всичко свърши...

- Зная... благодаря ти.

- Заповядах да пуснат твоите - да вървят накъдето им видят очите.

- А джуджетата?

- Те причиниха твърде много разрушения и посяха доста повече смърт. Докато не поправят стореното, техните воини ше поседят в тъмницата. Хем ще им минат мераците да се самоубиват. Когато изчезна техният Драгнир, плачеха като деца...

- А какво с Дъгата?

- Ох... С ордените още ще имам разправии. Онзи чудовищен Пролом... Дано имат достатъчно ум да се заемат с него, вместо да се дърлят с държавата.