Ник Перумов - Диамантен меч, дървен меч

Но... къде щеше да отиде?

- Клара, какво ти е?!

- А? Нищо, замислих се. Да, онзи сладур долу не е архимагът. Е, тръгваме ли?

Вълшебниците се спогледаха. Евис сви рамене. Четиримата дружно скочиха надолу.

Магът бе възрастен, вероятно по-стар и от Игнациус. И въпреки че обстоятелствата бяха абсолютно неуместни - в разгара на сражението е глупаво да се спазват церемонии, щом някой е изникнал отнякъде и ти се е притекъл на помощ, кимни му и толкоз, после ще се разправяте и запознавате - старият вълшебник галантно се поклони на двете магьоснички и произнесе:

- Акциум на вашите услуги, прекрасни дами.

Евис, нахаканата Евис, кокетка и свалячка, поруменя като невинно девойче и отвърна с реверанс, като прошепна:

- Идваме ви на помощ, владика...

Клара също изпита желанието да се поклони най-благоговейно. Не я подразни обръщението на младата й посестрима по Гилдия - този вълшебник наистина бе достоен за уважение заради силата, която владееше. Игнациус със сигурност би се преклонил пред него.

Той комай самият бе изтъкан от Сила, а не от плът. Черпеше мощ отвсякъде, дори сякаш от самата тъкан на Всемира. Не беше просто магьосник, даже не и архимаг, а архиархимаг!

Акциум посочи настъпващата гмеж, тонът му стана сух -командир по време на сражение:

- Трябва да им пресечем пътя!

- Ще бъде изпълнено! - в един глас отвърнаха мъжете.

- Пръстен! - нареди вълшебникът Акциум. - Вие също, войнствена девойко! - кимна на Райна.

Клара с трепет протегна ръка към него. Сякаш се страхуваше да докосне въплътена в тялото му Сила.

Стегнат сноп яркоалени мълнии изскочи от шпагата на Клара и се втурна към хоризонта, обръсна пълчищата твари като с титанична коса, макар унищожаването на несметните легиони да бе безсмислено - пръстенът трябваше само да допълни мощта на стареца, да я усили като леща, за да може той спокойно да наложи нужното заклинание, да пресече смъртоносната пъпна връв, по която в света на Мелиин нахълтваше еманацията на враждебната сила.

- Действайте, владика! Ние ще ги задържим! Евис, Егмонт, Мелвил, Райна - пръстен!

Те се хванаха за ръце... Евис бе прехапала устни от напрежение, Егмонт бе пребледнял, По слепоочията на Мелвил се появиха бели кичури. Самата Клара се задъхваше...

Изригна обръч синкаво сияние, който се разшири и отново помете настъпващите гадини.

А сивите небеса - схлупени като плесенясал таван на сиромашки коптор - изведнъж придобиха дълбочина и просветляха. Исполински човешки лик надзърна отгоре и бавно обходи с взор обречения свят.

- ВРЕМЕ Е.

- Не! - побеснял викна старият маг. - Ти няма да надвиеш! Ние ще издържим!

- НИКОЙ НЕ ЩЕ ИЗДЪРЖИ СРЕЩУ СЪДБАТА. ПРОРОЧЕСТВАТА СЕ СБЪДВАТ.

От беззвучните Слова, падащи от висините върху изгорените при сражението пространства, се разля дълбока, бездънна скръб. Тъгата като планина затрупа всичко наоколо. Евис изхлипа. Даже Клара, която успя да стисне волята си в юмрук, почувства тъпа болка в сърцето, сякаш току-що някой близък си бе отишъл без време...

Сивата пелена отново покри и схлупи небето.

Синкавият огнен пръстен се изгуби в далечината, угасна. Изпепелената равнина бе пуста - нови твари не се появяваха. Подходящ миг!

Акциум стоеше неподвижно, вирнал брадичка, с подбелени очи и протегнати напред и настрани ръце. Клара не издържа:

- Побързайте, владика! Отсечете им мостовете за насам! фигурата на мага излъчваше мъчително усилие.

- Прекалено бързаш, Клара Хюмел, боен маг от Долината! - чу се нечий друг глас.

Козокракият парламентьор изникна направо от нищото, уродливото му тяло се сгъсти като пара от въздуха. Изродът говореше спокойно, без капка злорадство.

- Прекалено. Бързането означава поражение. Ти и твоите приятели загубихте. Между нас, Създателите на Пътя, и Долината няма война. Вашите съплеменници постъпиха мъдро и благоразумно, те отстъпиха. Не искам да нарушавам договора.

Вървете си и вие.

"Как ли е оцелял в тази битка?" - помисли си Клара и изфуча към козокракия:

- Чупка! Този свят няма да ви го дадем.

- И ще рискуваш да бъдеш прокудена от своите, когато се върнеш в Долината, ако изобщо се върнеш?

- Не е твоя работа каква е моята съдба.

Козокракият сви равнодушно рамене и се обърна към стария магьосник:

- Ами ти, вълшебнико, който се мислиш за спасител на светове? Известно ли ти е, че всяко твое заклинание само приближава края на тази реалност?

Магът пребледня.

- Знам, Враже. И знам какво следва да сторя.