Ник Перумов - Диамантен меч, дървен меч

Изглежда поне второто наистина съществуваше, а не бе плод на теоретични постулати и изследователско въображение. Тави пишеше.

Писъкът й секна само когато подземието внезапно изчезна и девойката заедно с Акциум се озоваха посред една безкрайна сива равнина с хоризонти на много животи път разстояние. Мъртъв вятър носеше смрад. Жалко светлосиво кръгче слънцето -срамежливо се мотаеше в долната част на схлупения небосклон като завряло се в ъгъла животинче.

- Тави! - Акциум се блещеше. - Какво напра...

Двамата все още стояха върху къс твърда обикновена земя, но само на десетина крачки пръстта се превръщаше в едно сиво Нищо - псевдоживо, псевдомърдащо. Допирът до него означаваше едно - пълно разпадане, повече смърт и от смъртта, при която плътта все пак остава в един непрекъснато раждащ свят.

Тук нищо повече не се раждаше.

- Какво стана. Тави?!

- Гадината! Убих я... а тя възкръсна тутакси! И почна да се смее...

Вълшебникът глухо изстена. По слепоочията му избиха капки

пот.

Тави с последни усилия си забрани да се разплаква.

- Какво значи това, учителю? - Отчаянието в гласа й я издаваше.

Той я погледна в очите и бавно отвърна:

- Тварите са намерили обходен път насам. Подготви се, ученичке. Днес ще ни е последният урок, скъпа. Тварите почват истински пробив. Ще хвърлят насам всичките си резерви. Тук ще стане много горещо... или много студено - зависи какво ще предпочетат...

- Страхувам се - мрачно изрече Евис, - че закъсняхме.

Кривите сгърчени пътеки на Междуреалноста отдавна бяха останали зад гърба им. Четиримата бойни магове и валкирията продължаваха през гънките на Всевсемира към онази реалност, откъдето се излъчваха вълни на агония, а тъканта на пространството бе разкъсана и през пробива нахлуваше чуждата груба Сила. На пръв поглед Силата бе подобна на Хаоса... ала даже начинаещ вълшебник знаеше каква е разликата между Хаоса и Небитието, между разбърканото нещо и абсолютното Нищо.

- Вижте там, вижте - извика Райна.

Маговете и девата-воин хем като че ли стояха на твърда почва, хем сякаш се рееха в пустота, в обем на призрачна прозрачна сграда с безброй етажи. И едно - или безброй - ниво под тях се разгръщаше картина на велико сражение.

Сиво безгранично поле, в което субстанцията на повърхността се бръчкаше във вълни, устремени към малко островче оцеляла реалност. С приближаването към целта си тези вълни ставаха по-големи, начупваха се и се раздробяваха на талази от същества. Легиони от разнообразни изчадия атакуваха островчето. На парченцето твърд стояха двама души и се биеха против сивите валове.

Използваха магия. Майсторска магия. Егмонт даже подсвирна.

Тайфуни от чист пламък се втурваха от островчето навътре в лъжеживото море и изпепеляваха атакуващото войнство.

Блестящите черни Кости на света се оголваха - приличаха на разяждани от гнилоч зъби. Реалността трепереше, бездънната утроба гълташе милиард след милиард твари, но на тяхно място изникваха нови. Синкави мълнии доизтребваха отделните приближили се същества, а най-напористите от тях накрая попадаха под сабята на девойка в кожени дрехи на наемник.

Кожата бе в тъмни петна - от пот, но и от кръв.

- Ехей! Аз съм с тия смелчаци! - провикна се Райна и без да се замисля, се хвърли надолу.

Маговете не бяха толкова припряни, те първо прегледаха снаряжението си. Егмонт се зачуди кой ли е вълшебникът долу.

- Такива неща само Игнациус би могъл, нито аз, нито Мелвил сме толкова кадърни!

Клара само поклати глава. Уви, магът не бе Игнациус.

За съжаление. Въпреки че се биеше доста успешно. Клара вече бе почувствала, че отпор на козокраките дава и Небесната дъга. Само че Сежес и другите командори на ордените не знаеха откъде ще последва главният удар на тварите - Строители на отвратителния Път. Така или иначе, двамата бойци долу сдържаха цялото нахлуване на козокраките!

- Дали не е някой местен бог? - каза Мелвил.

- Къде ти! - възрази Евис. - Боговете рядко са толкова жертвоготовни, поне аз не съм срещала такива... Обаче май не му достигат сили да запуши дупката. Предлагам аз и Мелвил да поемем сивите пълчища, а вие, Клара и Егмонт, да... Клара? Чуваш ли ме?

Клара Хюмел тръсна глава. Беше се загледала във въртопа от твари. Хрумна й, че козокраките, скатовете, цялата страховита нахлуваща армия не е нищо повече от бледи отблясъци на онова съвършено непредставимо Нещо, което се намира в Началото на Пътя. Обитаващата Началото Велика Сила нямаше облик и форма, нямаше име и дори съзнание. Настъпил бе часът на истината и Клара прозря изведнъж. Нещото бе обзето от всепоглъщащото желание да се засили по Пътя, за да може веднъж и завинаги да напусне, да се изтръгне от Всевсемира.