Ник Перумов - Диамантен меч, дървен меч

Мълнии се кръстосваха, заклинания рушаха заклинания, лицето на Евис бе състарено от умора, белите дробове на Клара не успяваха да поемат достатъчно въздух. Райна и непознатата девойка, въоръжена като Волна, кръстосваха по границата на щита, бързите им оръжия успяваха да цапнат някой-друг непредпазлив враг.

И една-единствена мисъл пулсираше в издутите вени на слепоочията: да издържим, да издържим, да издържим...

Но противникът не намаляваше, полковете му не орепяваха достатъчно бързо, а напротив - множаха се. Силата, която ги твореше от своята неизвестност, не познаваше нито жалост, нито състрадание даже и към своите слуги. Та те бяха инструменти, те трябваше да изграждат Пътя... Нима един дървар, който прави просека в гората, щеше да се съобразява с брадвата, ако тя възроптаеше, че ще се изхаби?

Редките удари на седмината, които все пак отблъскваха напиращите орди...

Гората от копия, сляла се с хоризонта...

Изведнъж Клара усети, че е станало малко по-леко. Все едно съвсем наблизо, но и невъобразимо далеч - навярно там, където се биеха Сежес и маговете от Седмоцветието - вражеските ратници бяха трепнали и заотстъпвали. Никой не разбра какво се е случило, но всеки усети облекчението.

- Надвиваме! - изкрещя валкирията Райна със свирепа радост.

Но замлъкна, не продължи, защото срещна пълния със смъртна умора поглед на стария вълшебник Акциум.

- Третият звяр - прошепнаха устните на мага.

И всички съзряха чудовището - над вражеските пълчища в небето се сгъсти нова сянка... и засенчи небесата! Черните криле станаха небосвод, нает като огнена бездна, алените очи - двойка зловещи слънца.

От шиповете-жила капеше отрова, капеше и всред полковете козокраки - и със съсък оставяше грамадни голи плешивини в масата настъпващи.

Третият Звяр.

Тави се вцепени, защото позна гадината - по пресния белег на шията.

Клара през това време трескаво се мъчеше да проумее какъв е смисълът от появата на третата твар в този й вид. Та чудовището не бе Абсолютното зло. Просто още една твар, която се е измъкнала на свобода...

Над смаленото парче небе отново се появи човешко лице.

Този път Словата звучаха истински - като гръмотевици. Евис се свлече на колене и затисна уши с длани, трепнаха и мъжете, само младата Волна и валкирията продължаваха да стоят по периметъра и да пронизват враговете. Телата на убитите се изпаряваха. ,

Човешкото лице в небето рече:

- ЧАСЪТ НАСТЪПИ.

Акциум вдигна глава и бавно поклати глава.

- Не. Аз знам какво да направя. И закрачи надолу по хълма.

- Учителю! - възкликна подире му Тави и се втурна да го следва.

Хукна толкова внезапно и бързо, че даже Райна не успя да я спре.

Тави виждаше над себе си страшен лик. Бе невъзможно и немислимо един смъртен да дръзне да вдигне очи към Него. И още по-невъзможно беше да го направи, защото очите й бяха познати -очите на мъртвия свещеник, толкова нелепо загинал в мочурищата.

"Защо постъпи с мен така, Тави?"

Тя нямаше отговор. Какво би могла да отвърне? Стореното -сторено. Нищо не може да се промени.

"Това беше Последният грях. Аз не успях да Му се примоля и сега ще бъде Неговата воля. Пророчествата трябва да се изпълнят..."

Пророчествата... Все тези Пророчества!

- Проклети да сте!!! - не издържа и закрещя тя.

Сабята й сечеше наляво и надясно. Влагаше във всеки замах цялото войнско изкуство на Волна, цялата си сила на вълшебница, цялата си омраза на осиротяло момиче. И дори бездушните козокраки твари отскачаха назад пред яростта й.

Акциум продължаваше да върви през строя сатири напред, към летящата твар. Не бе благородно създание като драконите, а отвратително изчадие, именно твар - страховита и жалка едновременно. Около вълшебника ташгуваше пашкул от призрачен пламък, който разбутваше и разпиляваше мъчещите се да го спрат козокраки воини и техните крилати помощници.

А после магът изведнъж спря... Тави видя в ръката му, високо вдигната нагоре...

- Учителю!!!

...видя жертвен нож. Крив, лъскав, наточен като бръснач.

- Учителю...

Тя почувства удар по гърба, но за нея това вече нямаше значение. Завъртя сабята си, посече един нападател, втори, трети... Нямаше значение, че в снагата й се впиваха копия, шипове, жила.

Бе длъжна да даде достатъчно време на Учителя си, след като не можеше да го спре.

"Когато не можеш да удържиш другаря си в строя и той хукне напред - поне му прикрий гърба. Победата често се отдава на отчаяно храбрите безумци."