Ник Перумов - Диамантен меч, дървен меч

- Твоята ръкавица?

- Мислех, че тя ще изгуби чудодейната си Сила. Пък то не се случи. Може би е заради Пролома. На онези, които ми я подхвърлиха, май им излезе крива сметката.

- Защо замълча така тъжно?

- Спомних си за Фесис. Мъчно ми е. Беше добър момък. Такъв ми трябваше за канцлер.

- Да, жалко. Наистина беше добър. В такъв бих се влюбила.

- Ти?! В него? Май е по-добре, че загина. Иначе щях да го заточа на някой остров в Южните морета.

- Шегуваш се.

- Глупави шеги. Не са ме учили да се шегувам.

- Аз ще те науча. Познавах един... също добър човек...

- Опала... пак ли кандидат за сърцето ти?

- По-скоро се държеше с мен бащински.

- Значи поне него няма нужда да убивам... дори и на шега.

- Преди време аз също бих убила всеки, който ми кажеше, че ще бъда... така... с човек...

- Да не би... да съжаляваш? От това престана да бъдеш Яснозряща...

- Не съжалявам никак. Аз... също съм виновна. Нали хуманусите и Дану вече ще живеят без вражда?

- И джуджетата. И всички други, които пожелаят обща Империя. Само че онази думичка...

- Трябва да ти кажа нещо.

- Какво?

- Ами... още не съм ти измислила име...

- Ела при мен... и побързай, защото...

- Ох, недей, гъдел ме е! Ооох... почакай... трябва да ти кажа още нещо... да призная... че не съм онази, за която ме мислиш.

- Какво?!

- Ти си мислиш, че преди много години аз съм била онова момиче на арената. Но не е така. Не съм била аз. И белегът ми е робския нашийник - от вътрешната страна беше много грапав и се наложи дълго да моля да ми го изпилят... Прости ми. Сърдиш ли ми се? Кажи... Не ме гледай така... Недей...

от

- Не плачи. Разбрах те. И... и себе си разбрах. Ти си била, Сеамни. Могла си да бъдеш ти. Радвам се... че си жива.

- Не ми се сърдиш, нали?

- Не... но... мисля все пак да те накажа. Ето така...

- Ох... продължавай... да ме наказваш. Дану не могат така, само вие, човеците...

- Не "вие". Ние. Разумните същества. Дану, човеци, джуджета, Волни.

- Да... да, мили. Да, живот мой!

Фесис висеше в Междината, откъдето не минаваха никакви Пътеки. Е, заклинанието за завръщане поне го беше извадило от света на Мелиин. Долината обаче наистина я нямаше. И никаква магия не можеше да го отведе право до дома.

Щеше да се наложи дълго, много дълго да обикаля Всемира, докато не се натъкне на своя свят - или не срещне познати в другите светове.

Много по- слаба надежда от хвърлянето на седем седмици със седем Мелиински зарове от първия път.

Воинът тежко въздъхна. Мелиин... там нещата поне се оправиха. Но не благодарение на него, на Фесис-Кер. Ако не се бяха намесили онези двамата - старият мъж и малкото момиче... Къде ли бяха пропаднали пък те, смъртоносно ранени от стрели и копия? В коя гънка на Всемира? Едва ли бяха оцелели. Не всеки маг-лечител би ги спасил, даже ако се погрижеше за раните им незабавно.

Така или иначе, гибелта им не бе напразна. Няма значение, че не той, бившият императорски съветник, е свършил работата.

Важното бе, че работата е свършена.

А сега - към вкъщи. По дългия път за вкъщи...

На мястото на някогашния зловещ, макар и незабележим хълм с долмен отстрани, зееше дълбок трап. Очистителен пламък бе облизал почернялата земя. Зад ръба на исполинския кратер, ширнал се на две мили, танцуваше призрачното сияние на магически еманации - тук бе Разривът. Един протуберанс от това сияние се откъсна от другите, излетя над останалите пламъкоподобни езици, порив на вятъра му откъсна пъпната нишка и го запокити далеч от Разлома. Парцалът призрачна субстанция тупна върху уродлива буца спечена от взрива пръст, едра колкото малък вол.

Буцата мигновено се размърда, появиха се къси криви лапи, отвориха се чифт мътни очиша. Новоизникналото чудовище закрета право към лежащо на дъното на малка яма тяло.

- Това не си го познал - мрачно произнесе властен глас.

Говореше сух висок мъж на около четирийсет и пет, с резки черти на лицето. Беше наметнат с черен плащ, на краката си носеше ботуши от груба кожа, каквито имаха имперските легионери. Стегнатата му фигура приличаше на готов за скок вълк. Подпираше се на тояга с насадени железни пръстени върху нея -типичен за странниците обичай.

Буцата засъска срещу гласа, показа бял раздвоен език.

Замах с тоягата - трясък - животът на буцата се прекъсна също толкова внезапно, колкото бе започнал. Мъжът гнусливо се намръщи.

Сетне се приближи до мъртвеца. Отпусна се на колене и предпазливо посегна да затвори очите му.

По ръба на падината на Разлома се чуха стъпки. Мъжът рязко се обърна. Там стоеше един много висок юначага с телосложение на воин. Носеше алено наметало, нямаше оръжие. Дългите му черни коси се разпиляваха от вятъра.