Диана Габалдон - В капана на времето

— Знам. Джейми, знам . Фъргъс ми каза. Знам защо си го направил.

Той пое дълбоко дъх.

— Да, но…

Оставих ръката си да падне измръзнала и мокра от дъжда върху грубия плат на бричовете за езда.

— Казаха ли ти защо те пускат? — опитах да успокоя дишането си, но не се получи.

Бедрото му се стегна под ръката ми, но гласът му вече беше овладян.

— Не. Само че е по заповед на Негово Величество… — каза го с такава ярост, че ми стана съвсем ясно — той знаеше какво означава това освобождаване.

Прехапах устна, исках да му обясня.

— Каза ми майка Хилдегард — продължи той. — Веднага отидох в Болницата на Ангелите, за да те търся. Майка Хилдегард ми даде бележката, която си оставила за мен. Тя… ми каза.

— Да, отидох при краля…

— Знам! — Ръката му стисна моята и по дишането му разбрах, че е стиснал зъби.

— Но Джейми… когато отидох…

— Господи! — Внезапно изправи гръб, за да ме погледне. — Не знаеше ли какво ще… Клеър! — Затвори очи и пое дълбоко дъх. — По целия път до Орвието го виждах; виждах ръцете му върху бялата ти кожа, устните му по шията ти, виждах… виждах оная му работа… и виждах как това мръсно, гадно нещо се плъзга… Господи, Клеър! В затвора те мислех за мъртва, а по пътя към Испания съжалявах, че не си!

Кокалчетата на ръката, с която стискаше моята, побеляха и моите изпукаха.

Издърпах ръката си.

— Джейми, чуй ме!

— Не! Не искам да слушам…

— Чуй ме, проклет да си!

Той замълча и аз бързо започнах да му разказвам за случилото се при краля; за мъжете с качулките, тъмната стая, дуела между магьосниците и смъртта на граф Сен Жермен.

Докато говорех, червенината по бузите му си отиваше и изражението му омекваше — от мъка и гняв до изумление и постепенно — до смайване и приемане.

— Господи! О, пресвети Боже!

— Не предполагаше какво ще стане, когато измисли онази глупава история, нали? — Бях изтощена, но успях да се усмихна. — Е… графът… всичко е наред, Джейми. Него… вече го няма.

Той не каза нищо, но ме дръпна нежно към себе си, челото ми легна на рамото му, а сълзите ми попиваха в ризата му. След минута обаче изправих гръб, погледнах го и избърсах носа си.

— Просто си помисли, Джейми! Онзи портвайн, инвестицията на Чарлс Стюарт… щом графът е мъртъв…

Той поклати глава и се усмихна.

— Не, всичко е наред.

Усетих огромно облекчение.

— Слава Богу! Значи си успял? Билките дадоха ли ефект при Мърто?

— Ами, не — усмихна се още по-широко, — но дадоха ефект при мен.

Освободена едновременно от гнева и страха, аз се чувствах замаяна. Миризмата на измити от дъжда гроздове беше силна и сладка. Беше ми хубаво да се облягам на него, да усещам топлина и утеха, а не заплаха и да слушам историята с портвайна.

— Някои хора са родени за морето, сасенак, но аз не съм от тях.

— Знам, прилоша ли ти?

— Рядко съм бил толкова зле — увери ме той.

Морето край Орвието било бурно и до час станало ясно, че Джейми няма да може да изпълни първоначалния план.

— Лежах в хамака и стенех. — Сви рамене. — Тъй че можех да мина и за болен от шарка.

С Мърто набързо си сменили ролите и на едно денонощие път от Испания капитанът на „Саламандър” открил с ужас, че на борда има зараза.

Джейми се почеса замислено по врата, сякаш още усещаше ефектите от копривата.

— Когато разбраха, искаха да ме хвърлят в морето и трябва да кажа, че идеята ми се стори много добра. — Ухили се криво. — Някога да си имала морска болест, докато си нажулена с коприва?

— Не. — Потреперих при тази мисъл. — Мърто ли ги спря?

— О, да! Беше много яростен нашият Мърто. Спеше на прага на каютата с ръка на кинжала, докато не стигнахме до Билбао.

Както и очаквахме, капитанът на „Саламандър”, изправен пред перспективата да изгуби товара си в Хавър или да се върне в Испания и да чака новината да стигне до Париж, решил да продаде товара си на новия, изпратен му от съдбата купувач.

— Но се пазари здравата — добави Джейми и се почеса по ръката. — Половин ден се опъва, а аз умирах в онзи хамак, пикаех кръв и си изповръщах червата!

Все пак сделката била сключена, портвайнът и болният били стоварени в Билбао и — освен че още пикаел в червено — Джейми се възстановил бързо.

— Продадохме портвайна на посредник в Билбао. Изпратих веднага Мърто в Париж, за да плати на мосю Дюверне, а аз… дойдох тук.

Погледна ръцете си, които лежаха в скута му.

— Не можех да реша — рече тихо. — Да дойда или не. Вървях, за да си дам време да помисля. Изминах пеша целия път от Париж до Фонтенбло и почти целия обратно. Връщах се десетина пъти, обвинявах се, че съм убиец и глупак. Не знаех кого да убия — себе си или теб…