Синда Чайма - Краля демон

— Ваше Височество? — Думите прозвучаха доста силно, почти в ухото ѝ. Раиса подскочи и се обърна към Мика Баяр. — Едва докосна храната и имам чувството, че говоря на себе си — отбеляза той, докато им сервираха десерта. В гласа му се долавяше нотка раздразнение.

— Съжалявам — отвърна Раиса. — Боя се, че съм леко разсеяна. Денят беше дълъг и уморителен. — Тя побутна сладкиша с вилица. Искаше ѝ се да е още малко момиченце и да ѝ позволяват да става от масата по-рано.

— Нормално е да сте уморена след ужаса от тази сутрин, Ваше Височество — усмихна се лорд Баяр. — Една разходка в градината след вечеря, предполагам, ще ви се отрази добре. Мика с радост би ви придружил.

— О! — възкликна Раиса. — Много мило от ваша страна, лорд Баяр, но наистина…

Мика се приведе към нея и зашепна в ухото ѝ, та да чуе само тя.

— С няколко човека имаме среща по-късно в игралната стая в източното крило. Сигурно ще е забавно. Заповядай и ти. — Топлата му ръка се озова върху нейната и я притисна към масата. Обещание.

— Моля? — пророни отнесено Раиса.

Мика изсъска през зъби.

— Все гледаш към вратата. Толкова ли бързаш да си тръгнеш? Или гледаш към точно определен човек?

Сега беше ред на Раиса да се подразни.

— Ще ти бъда благодарна, ако не ми се бъркаш, Сул‘Баяр. Ще гледам накъдето си поискам.

— Разбира се. — Мика пусна ръката ѝ и заби вилица в десерта. — Просто казвам, че е грубо от твоя страна.

— Мика! — нахока го лорд Баяр. — Веднага се извини на принцесатa-наследница.

— Извинете — изрече Мика, устремил поглед право напред. Мускулите на челюстта му играеха видимо. — Моля да ми простите, Ваше Височество.

Раиса се чувстваше обкръжена от магьосници, потисната от напрежението между Мика и баща му. Беше доста натоварващо.

След края на вечерята оркестърът отново засвири. Предстояха танци до зори, безбожно пиене, ухажвания, заговорничене и още куп плоски забавления. В игралната зала я очакваше театърът на ухажорите. Чудеше се как да се измъкне.

Опря ръка в челото си.

— Отивам да си легна. Имам жестоко главоболие. — Избута стола назад. Мика и лорд Баяр понечиха да се надигнат, но тя ги спря: — Моля не ставайте. Искам да се оттегля незабелязано.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Мика. Бързо погледна първо баща си, а после Раиса. — Нека те изпратя до покоите ти.

Не че ѝ трябваше помощ да намери леглото, но двамата често използваха това оправдание, за да останат насаме.

Тя се изправи.

— Не. Вие сте почетните гости. Нейно Величество ще остане разочарована, ако си тръгнете. Още веднъж благодаря за всичко.

Кралица Мариана я наблюдаваше с въпросително вдигната вежда. Раиса сви рамене и отново докосна с ръка челото си — универсалният знак за главоболие. Кралицата кимна, изпрати ѝ въздушна целувка и отново насочи вниманието си към Мифис, който продължаваше да изглежда все така развълнуван, задето седи до кралицата.

Раиса прекоси трапезарията на път към вратата. Поколеба се за миг и обърна глава назад. Срещна погледа на демонайците. По лицето на Елена играеше бледа усмивка.

Докато минаваше между Амон и един друг войник, без да поглежда нито наляво, нито надясно, прошепна:

— Обичайното място, възможно най-скоро.

Хан отложи тръгването си от Морски борове колкото можа повече. Чак късно на следващата сутрин се сбогува и се спусна от Ханалеа. Пое по течението на Притулените води в посока към Дола.

Продаде и размени всичко. Остана само безполезния острозъбец, но от него щеше да се отърве на Равнинския пазар. В кесията му дрънчаха монети, а торбата му беше пълна с разменни стоки — платове и кожени изделия, които можеше да продаде на печалба, торбички с кланови лекове и достатъчно опушено сърнешко месо за едно хранене. На дъното ѝ бе скътал амулета.

Още страдаше, задето не улови ни една сърна, но общо взето се справи добре за началото на сезона.

Само се надяваше и майка му да е на същото мнение.

На слизане от планината мина през няколко уединени колиби, за да провери как е положението там: има ли писма за носене, стоки за пазара или поръчки за изпълнение при следващото си качване. Мнозина от обитателите на самотните колиби бяха членове на един или друг клан, избягали от шумотевицата на лагерите. Някои равнинци предпочитаха да живеят в усамотение, други си имаха причина да не се навъртат пред тираничните гвардейци на кралицата. Хан припечелваше по малко пари, като разнасяше съобщения и писма и изпълняваше поръченията на планинците, които не желаеха да слизат в Дола.