Джоузефин Анджелини - Богиня

– Повярвай, не си единствената, чийто живот е тотално отвратителен – прошепна пресекливо.

– Е, покажи ми тогава. – Хелън се дръпна назад и го погледна в очите. – Бяхме заедно до ада и обратно, Орион. Какво може да е по-тежко за преодоляване от това?

Ъгълчетата на прекрасната уста на Орион се извиха нагоре в печална усмивка:

– Семейството – отвърна той. Хелън си спомни колко тъжен ставаше Орион всеки път, щом някой споменеше баща му, Дедал. Знаеше, че там се крие дълбока, мрачна история.

– Баща ти.

– Не – каза той, като я пусна и тревожно извърна поглед. – Може би това е лоша идея.

– Хей, летял ли си някога? – попита тя бързо. Орион я изгледа озадачено, сякаш беше напълно зашеметен, каквото бе точно намерението на Хелън. – Нямам предвид със самолет – поясни тя. – Някога летял ли си, както летя аз?

– Не. Никога.

– Искаш ли?

– Това е най-щурото и диво нещо, което съм изпитвал! – изкикоти се Орион.

– Шттт – сгълча го Хелън със затворени очи. – Спри да мърдаш. Тежиш сигурно три пъти колкото Клеър. – Опитваше се да не се усмихва при звука на несдържана радост в гласа на Орион, но той правеше това почти невъзможно. Беше възхитителен, когато се развълнуваше. Трябваше да го разсее, за да може самата тя да се съсредоточи. – Идва ли някой?

На Орион му отне един миг да погледне нагоре и надолу по уличката зад Новинарския магазин, където стояха, обвили ръце един около друг.

– Всичко е наред.

Хелън почувства дъха му върху челото си, когато той отново насочи поглед към сведената й глава и затворените очи. Беше топъл и сладък, и пресекваше леко, когато той го изпусна развълнувано. В ума си тя почти разполагаше с всичките му мерки – точната пропорция на кожа, кръв и кост, която безконечно падаше към центъра на Земята. Тя посегна с онова свое друго сетиво, онова, което освобождаваше гравитацията, и го уголеми, докато то се плъзна около едрото тяло на Орион.

– Гъдел ме е! – ахна той, ръцете му, сключени около кръста й, я стиснаха здраво.

– Шттт! – повтори тя, съсредоточавайки се с усилие. И тогава го почувства. Тялото му внезапно се намести в ума й. – Получи се – прошепна тя тържествуващо.

Да освободи земното му притегляне не й костваше усилие, след като бе проумяла формата и тежестта му. Тя отвори очи, за да може да гледа лицето на Орион, докато се издигаха във въздуха и кръжаха сред облаци, сияещи в бяло-виолетово от звездната светлина. Орион имаше едно от онези лица, които постоянно я изненадваха. Точно когато си мислеше, че започва да свиква с факта колко ослепително красив е той, тя виждаше на лицето му ново изражение и огромна част от нервната й система блокираше.

– Е, къде отиваме? — попита го тя с глас, по-овладян, отколкото си мислеше. – Каза, че искаш да ми покажеш нещо.

Той откъсна очи от гледката и погледна Хелън; лицето му посърна.

– Хелън – поде той, зашеметен.

– Не, сериозно говоря, Орион – прекъсна го тя твърдо. – Съгласяваш се да летиш с мен, макар да знаеш, че съм опитвала с пътник само веднъж преди, но отказваш да ми разкриеш голямата си тайна? Значи – поверяваш ми живота си, но не и миналото си?

– Не е това – каза той, а после спря да се бори с мислите си.

– Сякаш ще си разваля мнението за теб заради това, което си преживял? За толкова ли повърхностна и подвластна на предразсъдъци ме смяташ?

– Не! Не става дума за това какво ще си помислиш. Поне не изцяло – каза той; думите почти го задавиха. – За мен е болезнено да се върна там.

– И ще продължи да ти причинява болка, докато го държиш скрито – каза Хелън с по-мек тон. – Знам кой си, Орион. И може би процесът, нужен за създаването ти, не е бил най-прекрасната гледка, но довери ми се. – Тя наведе глава, доближавайки лицето си до неговото, така че бе принуден да я погледне. – Резултатът е забележителен.

Той се засмя тихо, изчервявайки се леко, а после отново стана сериозен, докато обмисляше чутото.

– Освен това – продължи тя и му се ухили решително. – Знаеш, че никога няма да те пусна обратно на земята, докато не получа каквото искам.

– Добре, печелиш... както обикновено – изпъшка той. – Отправяй се на север.

– И къде ни водя? – попита Хелън ентусиазирано.

– Нюфаундленд. Където съм роден.

От безстрастния тон, с който Орион назова родното си място, Хелън почувства, че не я водеше на място, което смяташе за дом. Не се опита да го разсее или да се пошегува, както обикновено, когато го видеше да изпада в някое от меланхоличните си настроения. Вместо това се съсредоточи върху задачата да лети толкова бързо, колкото се осмеляваше с пътник.