Джоузефин Анджелини - Богиня

Хектор се ухили иронично:

– Първият път, когато каза: „Направих го“, звучеше доста правдоподобно. Вторият... Не чак толкова.

– Какво ще правя? – изпъшка тя в отговор, като удари чело в боксовата круша. – Чувствам се като топка за пинг-понг.

– Мисля, че и двамата имаме нужда да се измъкнем оттук и да направим нещо полезно. – Той я хвана за врата в престорена мъртва хватка и я поведе към стълбите. – Хайде, принцесо. Да идем да видим дали магазинът на баща ти още си е на мястото.

Натовариха малко допълнителен дървен материал от бараката, комплект инструменти и кутия гвоздеи отзад в пикапа на Хектор. След кратък спор дали е редно той да рискува да го видят, или не, стана очевидно, че ако не излезе от къщата, която в момента подслоняваше Анди, той и бездруго щеше да хукне с крясъци по улиците, затова Хелън неохотно се съгласи. Въпреки това тропна с крак по въпроса кой да шофира. Седна на волана за пътуването покрай къщата си, за да се увери, че всичко е наред, а после продължи към Новинарския магазин, докато Хектор се криеше отзад.

Той остана скрит в магазина, смитайки стъкла и отломки, останали от безредиците, докато Хелън изнесе отпред стълбата от склада и започна да заковава дъски върху изпочупените прозорци. Това бе депресираща задача. Всеки път, щом се огледаше наоколо, си напомняше, че магазинът можеше да бъде ремонтиран, но никога повече нямаше да е същият. Не и наистина. Когато се покатери на една стълба и започна да заковава с дъски разбитите предни прозорци, осъзна, че някои неща си остават малко разбити завинаги – дори и ако са били поправени.

Вглъбена в мислите си, Хелън не забеляза, че някой се бе приближил зад нея на тротоара.

– Знаеш ли какво? Ако тази дъска беше още малко по-крива, щеше да се извие на другата страна и да бъде права като стрела – каза Орион зад нея, сякаш изпълнен с благоговение при откритието точно колко ужасно се беше справила. – Да не си пияна?

Раменете на Хелън се затресоха от смях.

– Не! Не съм правила това никога преди!

– Очевидно. – Той вдигна ухилено лице към нея и й направи знак да слезе от стълбата. Смеейки се, тя се смъкна долу и застана до него. – Още ли си с два палеца? – попита той, оглеждайки ръцете й. Взе чука от нея, сякаш инструментът можеше да я ухапе. – По-добре дай това на професионалиста.

– Професионалист, а? – Хелън не се съмняваше в това. Беше надникнала в шофьорската му книжка, когато случайно му отмъкна якето и портфейла, и знаеше, че той има разрешително за работа с тежки машини.

– Работил съм на някой и друг строеж. Построил съм няколко къщи – каза той с лукава усмивка на лицето, сякаш беше правил доста повече от това.

– Майстор на бижута, дърводелец... наистина те бива за всичко – усмихна му се тя.

– Да. За всичко, от което идва добра отплата – добави той със свенлива усмивка.

– Хей, ти си син на Афродита. Могъл си да избереш лесния изход. Да нацупиш тези красиви устни към някоя богата жена и да я накараш да се влюби в теб толкова лудо, че просто да е принудена да ти подари диамантена мина или нещо от този род. – Хелън му се ухили. Обожаваше начина, по който той винаги омаловажаваше талантите си – и то не само тези на Потомък. – Но не си. Работиш за парите си.

– За всичките пет долара – каза той и завъртя очи.

– Един честно спечелен долар може и да не е в състояние да купи нещо повече от един нечестно изкаран, но винаги ще струва повече. Особено за мен – отвърна тя сериозно. Орион беше човек, пробил сам път в живота си, точно като баща й, и тя уважаваше най-много у него именно това качество, защото достойнството му бе нещо, което си бе спечелил, а не нещо, с което бе роден.

– Хей, Орион! Прояви малко дързост, мятай я на рамо и я отмъкни, както се полага на мъж, за бога! – провикна се Хектор отвътре. Орион се присви от неудобство и си размени измъчен поглед с Хелън.

– Подходът на пещерния човек – прошепна той затворнически на Хелън. – Всъщност не е в стила ми.

– Ах, Хектор. Нашият симпатичен грубиян – отвърна Хелън тихо. Двамата доближиха глави, докато се кискаха приглушено.

– Целувка. Целувка. Целувка – припяваше Хектор, надничайки към тях между разкривените дъсчици над счупения прозорец.

– Може ли да те водя на всичките си срещи? – обърна се Орион към Хектор, като пляскаше с ръце от престорено вълнение.

– Разбира се, мой човек! Ще ти помогна да се справиш с цялата история – отвърна Хектор, лукаво ухилен. – Първо, вземаш момичето и го сграбчваш за...