Джоузефин Анджелини - Богиня

Преди да успее да я попита дали това е нормално, Касандра се обърна рязко и се плъзна надолу по коридора.

– Като говорим за Хектор... – каза Орион, напълно несмутен от странното поведение на Касандра. – Вероятно би трябвало да отида да го взема. Не може да се шляе наоколо точно сега, когато се предполага да се спотайва, независимо колко се е поболял от любов.

– Да – измънка Хелън, все още мислейки за Касандра. Ако Орион можеше да вижда сърцата, как не можеше да види колко различна е тя в близост до него? Хелън реши, че сигурно си въобразява.

– Добре ли си? – попита Орион, докосвайки леко ръката й. Загрижеността му за нея само доказваше предположението й. Ако Орион не го забелязваше, тогава не беше възможно нещо да става вътре в Касандра – тя си беше просто едно странно момиче, а Хелън трябва да бе изтълкувала погрешно онова, което видя.

– Да, предполагам – махна с ръка тя, като пропъди мислите си и му се усмихна. – Върви да вземеш Хектор. Довлечи този тъпак обратно тук, ако се налага.

– Вероятно е в океана. Обича да плува, когато е разстроен. Не би трябвало да ми отнеме много време – каза той, а после се вгледа внимателно в нея. – Сигурна ли си, че ще си добре?

– Да. Не се безпокой за мен.

Ъгълчетата на устата на Орион се повдигнаха в едва доловима усмивка.

– По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. – Той се наведе през няколкото сантиметра, които ги деляха, и лекичко докосна с устни нейните. – Ще се върна скоро – прошепна и се обърна да си върви, преди Хелън дори да успее да отвърне на целувката му.

Мат можеше да почувства как неговите воини се приближават. Бяха обвързани помежду си чрез кръвни клетви и се усещаха взаимно, сякаш различни крайници на едно и също тяло.

По някое време през следващите няколко дни войските му щяха да пристигнат на този бряг с кораби, повтаряйки като ехо плаването, което бяха предприели преди хиляди години, за да поискат троянската Елена. Мат потърси с поглед наближаващите им мачти от брега. Останките от тази някога велика армия бяха започнали пътуването си в мига, щом кинжалът се бе озовал в избраната ръка, но понеже бяха разпръснати по всички части на земното кълбо, щеше да им е нужно време да достигнат този бряг.

Най-сетне, след толкова много хилядолетия, те щяха да се съберат отново с преродения си господар. И с кинжала, върху който всички се бяха заклели да пожертват живота си.

Именно заради кинжала, вълшебният дар на среброногата Тетида за единствения й син, всички те бяха обречени да живеят, докато загинат в битка за неговата чест и слава.

Не бяха извадили късмет.

Почти непобедимият им господар бе загинал, преди да имат шанс да умрат за него, но клетвите им още ги обвързваха. Не можеха да умрат от старост, от болест или от сломено сърце, независимо колко ужасно се отнасяше светът с тях. Можеха да умрат само в битка и повечето от тях бяха загинали. Не бе останал никой, освен най-силните – онези, най-предани на господаря си и на дадения от него обет да убие Тиранина.

Само трийсет и трима, всичко на всичко.

Но Мат знаеше, че трийсет и трима три хиляди и триста годишни мирмидонци са достатъчни да подпалят света.

Хелън се бе надвесила над баща си и го гледаше как диша. Всяко повдигане и спускане на гърдите му беше дълго и мъчително. Близнаците я увериха, че по тялото му не са останали наранявания, които те да лекуват – но по някаква причина Джери просто не можеше да остане в съзнание. Сякаш бе много уморен. Казваха, че може би просто има нужда да си почине, но ако случаят беше такъв, на Хелън не й се струваше логично баща й да не е в състояние физически да остане буден за повече от няколко мига.

Хелън се опита да определи какво изпитва, но когато се запита как се чувства от факта, че баща й все още е в такава лоша форма и че никой не знае какво да прави по въпроса, умът й започна да се лута.

Непрестанно изникваха разсейващи мисли – като например как ли се справяха Луис и децата му, след като Автомедонт ги бе наранил, как оцеляваше магазинът след метежа, и дали някой беше нагледал къщата на баща й да се увери, че не е опустошена. Всички тези мисли бяха съвсем логични, но не бяха онова, което би трябвало да си мисли, когато баща й се бе вкопчил в живота със сетни сили.

Тя седна в креслото до леглото и се зачуди какво й става. Как може да е толкова разсеяна в подобен момент? Забеляза, че кракът й подскача нагоре-надолу и сложи ръка на коляното си, за да го укроти, но не се получи. Готова всеки миг да изскочи от кожата си, Хелън се изправи и закрачи.