Шеннон Чакраборти - Царство от мед

Изглеждаше почти толкова потресена, колкото се чувстваше и Дара. Доволна… но потресена. Вдигна ръка и го докосна по бузата.

— Получи се — прошепна тя. — Най-сетне се получи.

Дара се взираше ужасено в горящите си ръце. Омразният смарагдов робски пръстен проблесна.

— Защо изглеждам така? — Гласът му се прекърши от паника. — Да не би ифритите…

— Не — побърза да го увери жената. — Свободен си от ифритите, Дараявахуш. Свободен си от всичко.

Това не обясняваше нищо. Ужас се надигна в сърцето му, докато се взираше в необяснимата гледка на огнената си кожа. В никой свят, за който беше чувал, джиновете и девите не изглеждаха така, както той сега, нито дори когато ги върнеха от робство.

В едно далечно ъгълче на ума си Дара все още чуваше как сестра му го умолява да се върне в градината на своите предци. Тамима. Връхлетя го скръб и по бузите му потекоха сълзи, цвърчащи от допира на горещата му кожа.

Той потрепери. Магията, която течеше във вените му, беше сурова: нова, груба и неконтролируема. Пое си рязко дъх и стените на палатката, в която се намираха, се разлюляха силно.

Жената сграбчи ръката му.

— Успокой се, афшине. Тук си на сигурно място. Свободен.

— Какво съм? — Отново погледна към хищните си нокти и усети, че му се повдига. — Какво си направила с мен?

Жената примига, като че ли слисана от отчаянието в гласа му.

— Превърнах те в нещо невиждано. Чудо. Първият дева, освободен от проклятието на Сулейман от три хиляди години.

Проклятието на Сулейман. Дара я зяпна изумено, докато думите й отекваха в главата му. Това не беше възможно. То… то беше кощунство. Неговите събратя почитаха Сулейман. Покоряваха се на законите му.

Дара беше убивал за тези закони.

Той скочи на крака. Земята се разлюля под краката му, стените на палатката се развяха яростно от порив на горещ вятър. Излезе, залитайки, навън.

— Афшине!

Дара ахна. Очаквал бе тучните планини на своя островен град, ала вместо това пред него се ширна пустиня, необхватна и празна. А после за свой ужас я разпозна. Разпозна ивицата солени скали и едничката каменна кула, която се издигаше като страж в далечината.

Деще Лут. Пустинята в южната част на Девастана, толкова гореща и сурова, че птиците падаха мъртви от небето, когато прелитаха над нея. В разгара на въстанието на девите Дара беше подмамил Зейди ал Кахтани в Деще Лут. Беше заловил и убил сина на Зейди в битка, която би трябвало най-сетне да обърне войната в полза на девите.

Само че не така бяха свършили нещата за Дара в Деще Лут.

Креслив смях го върна рязко в настоящето.

— Е, ето че изгубих облога… — Гласът зад гърба му беше плавен и хитър, излязъл от най-ужасните спомени на Дара. — Нахидата успя да го направи.

Дара се обърна рязко, примигвайки на ярката светлина. Видя трима ифрити, застанали в рушащите се руини на нещо, което някога навярно бе било човешки дворец, ала бе отдавна победено от времето и природните стихии. Същите ифрити, които бяха преследвали него и Нахри през река Гозан, отчаян сблъсък, в който едва бяха оцелели.

Предводителят им (Аешма, спомни си Дара) скочи от една разрушена стена и тръгна към него с ленива стъпка и широка усмивка.

— Дори изглеждаш като нас — подхвърли. — Предполагам, че е шок.

— Жалко. — Ифритът, обадил се след него, беше жена. — Харесваше ми как изглеждаше преди. — Тя му отправи лукава усмивка и вдигна очукан метален шлем. — Какво ще кажеш, Дараявахуш? Искаш ли да видиш дали все още ти става?

Очите на Дара се впиха в шлема. Беше придобил синкаво-зелен цвят от ръждата, но той начаса разпозна нащърбените месингови крила на шеду, които стърчаха от двете му страни. Някога гребенът на шлема беше украсен с пера от шеду, предавани от баща на син. Дара все още си спомняше как беше потреперил, когато ги беше докоснал за пръв път.

С нарастващ ужас отново погледна към ронещите се тухли. Към тъмната дупка, която ограждаха — черна бездна насред огряната от лунна светлина земя. Към кладенеца, в който го бяха хвърлили безмилостно преди векове, за да се удави и да бъде създаден наново, а душата му беше поробена от ифрита, който сега въртеше нехайно шлема му на пръста си.

Дара се дръпна назад, уловил главата си с ръце. Във всичко това нямаше никакъв смисъл, но загатваше за нещо невъобразимо. Недопустимо.

Отчаян, той се вкопчи в онази, която заемаше най-голямо място в ума му.

— Н-нахри — заекна.

Беше я оставил да крещи името му в горящата лодка, заобиколена от враговете им.