Шеннон Чакраборти - Царство от мед

Аешма направи физиономия.

— Казах ти, че първо ще попита за нея. Афшините са като кучета със своите нахиди, лоялни, независимо колко пъти са ги пребивали с камшик. — Ифритът отново насочи вниманието си към Дара. — Малката ти лечителка е в Девабад.

Девабад. Неговият град. Неговата Бану Нахида. Чувството, че е предадена, четящо се в тъмните й очи, помнеше ръцете й върху лицето му, докато го умоляваше да избягат.

Задавен вик се изтръгна от гърлото му, погълна го горещина. Завъртя се, без сам да знае къде отива. Знаеше единствено, че трябва да се върне в Девабад.

А после с припукване на гръм и лумване на изпепеляващ огън пустинята изчезна.

Дара примига и се олюля. Стоеше върху скалист бряг, покрай който блещукаше забързана река. От другата страна варовикови скали блещукаха слабо на фона на нощното небе.

Река Гозан. Как бе стигнал тук от Деще Лут само за миг, бе нещо, което Дара не бе в състояние да проумее… но то нямаше значение. Не и сега. Единственото, което имаше значение, бе да се върне в Девабад и да спаси Нахри и разрухата, която той беше посял.

Втурна се напред. Невидимият праг, който криеше Девабад от света, се намираше на броени секунди от речния бряг. Беше го прекосявал безброй пъти в живота си на смъртен, на връщане от лов с баща си и от задачите си като млад войник. Беше завеса, която се отдръпваше на мига пред всеки, в чиито вени течеше дори капчица кръв на деви, разкривайки мъгливите зелени планини, които заобикаляха прокълнатото езеро на града.

Ала сега, докато стоеше там, не се случи нищо.

Заля го паника. Не беше възможно. Опита отново, кръстосвайки равнината, тичайки по протежение на реката, мъчейки се да открие завеса.

След сякаш поне сто опита краката му се подкосиха. От гърдите му се откъсна стенание, от ръцете му изскочиха пламъци.

Разнесе се гръм, последван от шума на тичащи крака и подразнената усмивка на Аешма.

Една жена коленичи тихо до него. Девата, чието лице бе видял, когато се пробуди, онази, която приличаше на Нахри. Между тях се проточи мълчание, нарушавано единствено от накъсаното дишане на Дара.

Най-сетне той проговори.

— В ада ли съм? — прошепна, давайки глас на страха, който го глождеше, несигурността, попречила му да улови ръката на сестра си и да влезе в градината. — Наказание за нещата, които съм извършил, ли е това?

— Не, Дараявахуш, не си в ада.

Меката увереност в спокойния й глас го насърчи да продължи.

— Не мога да прекося прага — каза с усилие. — Дори не мога да го открия. Проклели са ме. Прокуден от дома си и…

Жената го улови за рамото и мощната магия в допира й открадна остатъка от думите му.

— Не са те проклели — заяви тя твърдо, — Не можеш да прекосиш прага, защото не носиш проклятието на Сулейман. Защото си свободен.

Дара поклати глава.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. — Тя улови брадичката му в шепа и Дара се обърна, за да я погледне, чувствайки се странно подвластен на настойчивостта в тъмните й очи. — Беше ти дарено по-голямо могъщество, отколкото на който и да било дев от хилядолетия насам. Ще открием начин да те върнем в Девабад, обещавам ти. — Пръстите й около брадичката му го стиснаха по-силно. — И когато го направим, Дараявахуш… ще го завладеем. Ще спасим събратята си. Ще спасим Нахри.

Дара се взираше в нея, копнеещ отчаяно за шанса, който думите й предлагаха.

— Коя си ти? — прошепна.

Устните й се извиха в усмивка, достатъчно позната, за да разбие сърцето му.

— Името ми е Бану Маниже.

Нахри затвори очи и повдигна лице към слънцето, наслаждавайки се на топлината му върху кожата си. Пое си дълбоко дъх, опиянявайки се от земния мирис на далечните планини и свежия бриз откъм езерото.

— Закъсняват — възнегодува Мунтадир. — Винаги закъсняват. Мисля, че им харесва да ни гледат как ги чакаме на слънцето.

Зейнаб изсумтя.

— Диру, нито веднъж в живота си не си пристигнал за каквото и да било навреме. Наистина ли искаш да се разправяш за това?

Без да обръща внимание на дрънкането им, Нахри пое още една глътка свеж въздух, опивайки се от спокойствието. Рядкост бе да й позволят подобна свобода и тя възнамеряваше да се наслади на всяка минута от нея. От тежък опит бе научила, че няма друг избор.

Първият път, когато се бе опитала да се измъкне тайно от двореца, бе скоро след нощта на лодката. Отчаяно се нуждаеше от нещо, с което да отвлече мислите си, копнееше да броди из кътчета на града, които все още не беше посещавала, места, където нямаше да бъде преследвана от мисли за Дара.