Шеннон Чакраборти - Царство от мед

В отговор Гасан бе накарал да доведат прислужницата й Дунор пред нея. Беше омагьосал езика на момичето, задето не беше докладвало за отсъствието на Бану Нахида, открадвайки му завинаги способността да говори.

Следващия път Нахри бе тласната от пристъп на непокорство. Много скоро щеше да се омъжи за Мунтадир. Тя беше Бану Нахида. Кой беше Гасан, че да я държи под ключ в града на предшествениците й? Този път бе действала по-предпазливо, погрижила се бе придружителките й да имат алибита и бе използвала палата, за да я обгърне в сенки и да я преведе през най-пустите коридори.

Въпреки това Гасан я беше разкрил. Довлякъл бе пред нея спящия страж, покрай когото тя се бе промъкнала, и бе накарал да го бичуват пред очите й, докато на гърба му не бе останала и ивица кожа, която да не е обляна в кръв.

Третия път Нахри дори не се бе опитвала да се измъкне. Наскоро омъжена за Мунтадир, един слънчев ден тя просто бе решила да се върне пеша в палата от Великия храм, вместо да се прибере с охраняваната си носилка. И през ум не й беше минало, че Гасан — сега неин свекър — ще го е грижа. По пътя се бе отбила в едно малко кафене в Квартала на девите и бе прекарала няколко прекрасни минути, бъбрейки си с изненаданите му и зарадвани собственици.

На следващия ден Гасан бе заповядал да доведат двойката в двореца. Този път дори не беше нужно да наранява когото и да било. В мига, в който зърна уплашените им лица, Нахри бе паднала на колене и се бе заклела никога повече да не ходи където и да било без позволение.

Което означаваше, че сега не отхвърляше никоя възможност да избяга от стените на двореца. Ако не се брояха заяждането на принца и принцесата и крясъците на един ястреб, езерото беше съвършено спокойно, въздухът я обвиваше в благословен покой.

Облекчението й не остана незабелязано.

— Съпругата ти изглежда така, сякаш някой току-що я е освободил след столетие, прекарано в тъмница — промърмори Зейнаб на няколко крачки от там. Каза го тихо, но Нахри страшно я биваше да чува дори думи, изречени шепнешком. — Даже на мен започва да ми става жал за нея, а последния път, когато пихме чай заедно, една лиана в градината й ми изтръгна чашата от ръката.

Мунтадир й изшътка.

— Сигурен съм, че не е било нарочно. Понякога то просто… се случва, когато тя е наблизо.

— Чух, че една от статуите на шедутата ухапала войник, който ударил помощницата й.

— Да не беше удрял помощницата й. — Шепотът на Мунтадир стана по-остър. — Стига с тези клюки. Не искам подобни неща да стигнат до ушите на абба.

Нахри се усмихна под воала си. Въпреки че бяха женени от близо пет години, Мунтадир рядко вземаше нейната страна пред семейството си.

Отвори очи, наслаждавайки се на гледката пред себе си. Беше красив ден, един от малкото, в които нито едно облаче не засенчваше ярката бездънна синева на девабадското небе. Тримата чакаха пред някога великолепното пристанище на града. Макар че доковете все още се използваха, останалата част от пристанището бе в развалини и очевидно бе така от векове. Бурени растяха между напуканите павета, декоративните гранитни колони лежаха натрошени на земята. Единствената следа от някогашното великолепие на пристанището беше зад нея, в блестящите месингови фигури на нейните предшественици върху могъщите стени на града.

Напред бе езерото. Мъгливозелените планини от другата му страна преливаха в тесен, каменист бряг. Езерото беше неподвижно, мътните му води — прокълнати много отдавна от маридите в една забравена вражда със Съвета на Нахидите. Проклятие, за което Нахри полагаше големи усилия да не мисли. Не си позволяваше и да зарее поглед на юг, където високите скали под двореца срещаха тъмната вода. Случилото се в тази част на езерото преди пет години бе нещо, за което се опитваше да не мисли.

Въздухът затрептя и проблесна, привличайки вниманието й към средата на езерото.

Аяанлийците бяха пристигнали.

Корабът, който се показа иззад завесата, сякаш бе излязъл от някоя приказка, плъзгайки се в мъглата с изящество, което контрастираше с размерите му. Нахри бе израснала край Нил и бе свикнала с лодките, с флотилиите от издължени фелуки, рибарски канута и натоварени търговски ладии, които се плъзгаха по водите на широката река в безспирен поток. Ала този кораб не приличаше на никоя от тях. Беше достатъчно голям, за да побере стотици, тъмното му тиково дърво бе ослепително на светлината на слънцето, докато се носеше плавно по езерото. Синьо-зелени знамена, украсени с изображенията на златни пирамиди и звездно сребърни солни плочки, се развяваха от мачтите. Искрящите му палуби бледнееха в сравнение с многобройните кехлибарени платна. Съставени от безброй по-малки парчета, те повече приличаха на крила, отколкото на нещо, чието място беше на ладия, и потрепваха и се вълнуваха на вятъра като живи същества.