Ли Бардуго - Алчни крале

След тези думи Бажан избяга досущ като добре облечен плъх, а Иней разбра, че е време да действа. Промяната в поведението на Бажан не вещаеше нищо добро. „Трябва да се измъкна оттук — помисли си тя, — преди този подлизурко да ме е подмамил със спомени и съчувствие.“ Може би Каз и другите наистина щяха да дойдат за нея, но Иней нямаше време да ги чака.

След като Бажан и пазачите се ометоха, тя измъкна парченцето от счупената паница, което беше скрила под въжетата на глезените си, и се хвана на работа. Да, краката й наистина се подгънаха от слабост, когато Бажан пристигна с онази апетитна каша, но не толкова, че да припадне. Нарочно бе съборила подноса от масата. Ако Ван Ек наистина я е проучил добре, щеше да каже на Бажан, че Привидението никога не пада. И още по-малко така, тромаво и без грам грация на педя от разсипаната храна, така че лесно да свие остро парче от счупената паница и да го пъхне под въжетата си.

Дълго стърга с острия ръб по въжетата около китките си, толкова дълго и усилено, че пръстите й се разкървавиха, но накрая все пак освободи ръцете си, после развърза въжето на глезените си и тръгна опипом към вентилационната шахта. Бажан и пазачите щяха да се върнат чак на сутринта. Значи разполагаше с цялата нощ да се измъкне от това място и да си плюе на петите.

Проходът беше много тесен, въздухът тежеше от странни миризми, а тъмнината бе толкова непрогледна, че успешно заместваше превръзката на очите й. Иней нямаше представа къде ще я отведе вентилационната шахта. До изхода й можеше да има няколко крачки или километър. До сутринта трябваше да се е махнала оттук, иначе щяха да намерят увисналата решетка на шахтата и да разберат отвъд всяко съмнение как е избягала затворничката.

„Да видим как ще ме измъкнете от шахтата обаче“ — помисли си мрачно тя. Дълбоко се съмняваше, че някой от охраната на Ван Ек ще се побере в прохода. Най-много да намерят някое слабичко момче от кухнята и да го намажат с лой.

Придвижи се още педя напред. Колко ли разстояние беше изминала вече? Дори въздух не можеше да си поеме дълбоко — шахтата стягаше гърдите й като корсет. Като нищо килията й можеше да е на последния етаж. Като нищо можеше да подаде глава през изходния отвор на шахтата и да види някоя кетердамска улица далече под себе си. С това Иней можеше да се справи. Но ако шахтата нямаше изход? Ако беше зазидана в другия си край? Тогава ще трябва да пролази на заден ход цялото изминато разстояние и да върже въжетата около глезените и китките си, преди похитителите да са разбрали какво е направила. Не. Невъзможно. Точно тази нощ нямаше да извади чак толкова лош късмет.

„По-бързо“ — каза си тя. Пот избиваше по челото й. Трудно бе да пренебрегне представата как цялата сграда се свива около нея, притиска я от всички страни, изцежда последния й дъх. Не би могла да планира по-нататъшните си действия, преди да е стигнала до другия край на шахтата и да е разбрала колко далеч ще трябва да отиде, за да се измъкне от хората на Ван Ек.

А после го усети — едва доловимо въздушно течение, полъх по влажното й чело. Прошепна бърза благодарствена молитва. Явно някъде напред имаше отвор. Пое си бавно въздух през носа, какво щеше да усети — миризма на въглищен дим или на влажна зеленина някъде в провинцията? Продължи предпазливо напред, докато пръстите й не напипаха решетката на вентилационен отвор. Не се процеждаше светлина, което би трябвало да е добър знак. Явно в помещението от другата стана нямаше хора. Ами ако я държаха в имението на Ван Ек? Светци… Ами ако се пльосне право върху заспалия търговец? Заслуша се за някакъв издайнически звук — хъркане, бавно дишане на спящ човек. Нищо не чу.

Ножовете й липсваха много, липсваше й окуражителната им тежест. Дали още бяха у Ван Ек? Или ги е продал? Хвърлил ги е в морето? Въпреки това изреди имената им — Пьотр, Мария, Анастасия, Лизбета, свети Владимир, света Алина — и намери кураж във всяка прошепната дума. После разклати решетката и я бутна силно. Тя поддаде, но вместо да се разлюлее на пантите си, се откачи напълно. Иней понечи да я хване, но не успя и решетестият капак издрънча на пода.

Иней зачака, сърцето се блъскаше в гърдите й. Мина минута. Още една. Никой не се появи. Стаята беше празна. Може би цялата сграда беше празна. Ван Ек не би я оставил без охрана, значи хората му вероятно стояха на пост отвън. Иней лесно щеше да се промъкне между тях. Ако не друго, сега поне знаеше приблизителното разстояние до пода.