Ли Бардуго - Алчни крале

Ролинс се хвърли към него, сграбчи го за реверите и го блъсна силно в стената на параклиса. Каз не реагира. Ролинс се потеше като прасе, лицето му беше посиняло от отчаяние и страх. Каз го изпиваше с поглед. Искаше да запамети всяка секунда.

— Кажи ми къде е той, Брекер. — Удари го отново в стената. — Кажи ми!

— Най-обикновена размяна, Ролинс. Достатъчно е да кажеш на глас името на брат ми и синчето ти ще живее.

— Брекер…

— Кажи името на брат ми — повтори Каз. — Или да ти подскажа още малко? Покани ни в една къща на Зелверщраат. „Съпругата“ ти ни свири на пиано. Казваше се Маргит. Имаше куче със сребриста козина, а дъщеря ти се казваше Саския. С червена панделка на плитката. Виждаш ли? Аз си спомням. Помня всичко. Не е трудно.

Ролинс го пусна, прокара пръсти през оредяващата си коса и започна да крачи из параклиса.

— Две момчета — каза трескаво той, напрягайки паметта си. Завъртя се на пета към Каз и го посочи с пръст. — Спомних си. Две момчета от Лиж. Имахте пари в банката. Брат ти си мечтаеше да стане трейдър на ценни книжа, после да се захване с търговия и да натрупа богатство. Точно като всеки втори глупак, който слиза от ферибота в Кацата.

— Точно така. Поредните двама идиоти, които да измамиш. А сега ми кажи името му.

— Каз и… — Ролинс стисна с ръце главата си. Крачеше из параклиса, напред-назад, напред-назад, дишаше тежко, сякаш беше пробягал през целия град. — Каз и… — Обърна се да го погледне. — Мога да те направя богат, Брекер.

— Сам мога да се направя богат.

— Мога да ти поднеса Кацата на тепсия, да ти осигуря влияние, за което не си си мечтал. Каквото поискаш.

— Върни брат ми от мъртвите.

— Брат ти беше глупак и ти го знаеш! Беше като всеки друг мишок, който си мисли, че може да надхитри системата, и търси начин да забогатее набързо. Не можеш да измамиш честен човек, Брекер. Знаеш го!

„Алчността е моето средство за давление.“ Беше научил този урок от Пека Ролинс и урокът беше добър. С Йорди наистина са били глупави. Може би един ден Каз щеше да му прости, че не е бил идеалният брат, когото обичаше толкова много. Сигурно би могъл да му прости един ден, че е бил поредното лековерно и наивно момче, което вярва, че хората са добри по принцип. Но на Ролинс нямаше да прости никога.

— Кажи ми къде е той, Брекер! — изрева в лицето му Ролинс. — Къде е синът ми, казвай!

— Как се казваше брат ми? Изречи името му както го правят илюзионистите на Източната дъга — като заклинание. Искаш си момчето? Какво право има синът ти да запази своя безценен приятен живот? С какво е по-различен от мен и брат ми?

— Не знам как се е казвал брат ти. Не знам! Не помня! По онова време си създавах репутация. Реших да изкарам малко пари. Мислех, че двамата ще се помотаете още седмица в града, а после ще се върнете в провинцията.

— Не е вярно. Изобщо не си се замислил какво ще стане с нас.

— Моля те, Каз — прошепна Иней. — Не прави това. Не бъди такъв.

Ролинс простена.

— Умолявам те…

— Сериозно?

— Копеле гадно!

Каз си погледна часовника.

— Изгубихме толкова време в приказки, а малкото ти момченце се мъчи в мрака.

Пека хвърли поглед към своите хора. Потри с ръце лицето си. После бавно и тежко, сякаш надмогвайки възраженията на всяко мускулче в тялото си, падна на колене.

Каз видя как Лъвските грошове клатят глави. В Кацата слабостта не печелеше уважение, без значение колко е основателна.

— Умолявам те, Брекер. Само него си имам. Позволи ми да отида при него. Позволи ми да го спася.

Каз сведе поглед към Пека Ролинс, Якоб Херцун, коленичил най-после пред него, разплакан, зачервен, страдащ. „Тухла по тухла.“

Все беше някакво начало.

— Синът ти е в южния ъгъл на полето Тармакер, на три километра западно от Апелброек. Отбелязал съм мястото с черно флагче. Ако тръгнеш веднага, ще стигнеш навреме.

Пека скочи на крака и започна да раздава заповеди:

— Тичай да кажеш на момчетата да приготвят конете. И ми намерете лекар.

— Чумата…

— Онзи, който е на повикване в Изумрудения дворец. Лично го измъкнете от болницата, ако трябва. — Заби пръст в гърдите на Каз. — Ще си платиш за това, Брекер. Ще плащаш дълго. Страданието ти няма да има край.

Каз го погледна в очите.

— Страданието е като всичко друго. Ако живееш с него достатъчно дълго, започваш да харесваш вкуса му.

— Хайде — каза Ролинс и разтърси дръжката на заключената врата. — Къде е проклетият ключ?

Един от Грошовете побърза да отключи, но Каз забеляза мигновената му неохота. Още тази нощ мълвата щеше да плъзне из Кацата — как Пека Ролинс е коленичил пред него. Пека също го знаеше. Явно обичаше сина си достатъчно, за да заложи на карта гордостта и репутацията си. Това все би трябвало да означава нещо, помисли си Каз. За някой друг сигурно би означавало.