Маргарет Уэйс - Времето на близнаците

— Да владеем света — повтори Рейстлин тихо. Очите му горяха. — Да владеем света ? Ти май все още не разбираш, скъпа сестричке. Ще се опитам да ти обясня нещата максимално ясно. — Сега беше негов ред да стане. Той облегна лакти на писалището и се наведе към нея, подобен на змия.

— Не давам и пукната пара за света — каза Рейстлин меко. — Бих могъл да го завладея още утре, ако искам. Но не това е моето желание!

— Не искаш света — каза Кит с горчив сарказъм и вдигна рамене. — В такъв случай остава само…

И тогава едва не прехапа езика си. Тя се втренчи в Рейстлин с изумление. В сенчестия кът на стаята очите на лорд Сот засияха по-ярко от пламъците на огъня.

— Сега вече разбираш — каза Рейстлин с доволна усмивка и седна отново на стола си. — Сега вече знаеш колко важна е за мен Преподобната дъщеря на Паладин! Самата съдба ми я докара тук точно, когато наближи времето да тръгна на път.

Китиара го зяпаше като втрещена, неспособна да каже каквото и да е било. Най-накрая си възвърна своя дар слово.

— Откъде знаеш, че ще те последва? Със сигурност не си й казал!

— Казах й достатъчно, за да посея семето в гърдите й — усмихна се Рейстлин, припомняйки си срещата им. Сетне се облегна назад и постави тънките си пръсти върху устните си. — Откровено казано, етюдът, който изпълних, беше един от най-добрите. Изричах думите неохотно, сякаш бяха извикани от нейната доброта и чистота. Това бяха кървави думи и скоро тя беше моя… попадна в капана на собствената си жалост. — Магът се върна в настоящето с леко трепване. — Тя ще дойде — каза той, облягайки се отново напред. — Тя и нашият брат-смешник. Той, разбира се, ще ми служи, без да съзнава това. Както всъщност винаги е било.

Китиара сложи ръка върху главата си, усещайки кръвта да пулсира в нея. Не беше от виното, сега беше съвършено трезва. Причината беше яростта, която бушуваше в нея и безсилието й. „Той би могъл да ми помогне! — помисли си тя ядосано. Наистина е толкова могъщ, колкото се говореше. Дори и повече! Но е полудял. Изгубил е ума си…“ И след това един неканен глас заговори някъде дълбоко в нея.

„Ами ако не е луд? Ако наистина има намерение да направи това?“

Китиара се замисли хладнокръвно над плана му, оглеждайки го внимателно от всички страни. И онова, което видя, я ужаси. Не. Не би могъл да победи! И по-лошо, вероятно щеше да повлече и нея със себе си!

Всички тези мисли прелетяха бързо през ума на Кит, но лицето й не издаде нито една от тях. Всъщност усмивката й стана още по-очарователна. За мнозина мъже тази усмивка бе последното нещо, което виждаха приживе.

Рейстлин вероятно следваше мислите й, наблюдавайки я съсредоточено.

— За разнообразие този път можеш да застанеш на страната на победителите, сестричке.

Изведнъж убедеността на Китиара се разколеба. Ако той успееше, победата щеше да бъде славна. Славна! Крин щеше да бъде неин.

Кит погледна мага. Преди двадесет и осем години той беше само едно новородено бебе, болнаво, слабо и крехко подобие на силния си и здрав брат-близнак.

— Оставете го да умре. Така ще бъде най-добре за всички — бе казала акушерката.

Тогава Китиара беше голямо момиче. Ужасена тя бе чула майка й да се съгласява.

Но тя отказа да се вслуша в този съвет. Нещо в нея я накара да приеме предизвикателството. Бебето щеше да живее! Тя щеше да го накара да живее, независимо дали то искаше това или не. „Първата ми битка, споделяше тя гордо с хората, беше с боговете. И аз спечелих!“

А сега! Вгледа в него. И видя мъжа. Но надниквайки в миналото, виждаше бебето, което непрекъснато скимтеше и повръщаше. Тя рязко се извърна.

— Трябва да потеглям обратно — каза Китиара, слагайки ръкавиците си. — Ще се свържеш ли с мен, когато се върнеш?

— Ако успея, няма да има нужда да се свързвам с теб — каза Рейстлин тихо. — Ти вече ще знаеш новината.

Китиара беше почти готова да му се присмее, но се възпря. Сетне хвърли поглед към лорд Сот и се приготви да напусне кабинета.

— Сбогом, братко — каза тя, сдържайки колкото можеше гнева в гласа си. — Съжалявам, че не споделяш моето желание да притежавам добрите неща в този живот. Бихме могли да постигнем много заедно, ти и аз!

— Сбогом, Китиара — отвърна Рейстлин и махна с ръка към призрачните си слуги да изпратят гостите му. — А, между другото — добави той, докато Кит бе все още на вратата, — дължа ти живота си, скъпа сестро. Или поне така са ми казвали. Исках само да ти съобщя, че със смъртта на лорд Ариакас, който несъмнено щеше да те убие, смятам дълга си за изплатен. Не ти дължа нищо!