Маргарет Уэйс - Времето на близнаците

— Тогава бях по-млад и незрял. Сега тялото ми вече е възмъжало — каза важно Карамон — и ми се налага от време на време да трупам сила. Малко по малко.

— Той определено трупа нещо малко по малко — каза си Тас безрадостно, — но то в никакъв случай не е сила!

Карамон не можеше да върви повече от час, без да спре и да си почине. Понякога се сгромолясваше на земята, стенейки от болка, целият плувнал в пот. За да се вдигне отново на крака, бяха необходими обединените усилия на Тас, Бупу и шишето с джуджешка ракия. Грамадният мъж се оплакваше непрестанно и горчиво. Или го жулеше бронята му, или беше гладен, или слънцето печеше твърде силно, или пък беше жаден. През нощта настояваше да се отбият в някоя окаяна кръчма. Там Тас ставаше свидетел на вълнуващия спектакъл по време, на който исполинът се напиваше до безсъзнание. След това той и кръчмарят го дотътряха до стаята му, където Карамон спеше, докато не преполовеше целия предобед.

След края на третия подобен ден (и след двадесетата кръчма), който не донесе никаква следа от лейди Кризания, Тасълхоф сериозно се замисли дали да не се върне в Кендерия, да си купи една малка хубава къща и да се оттегли от активен приключенски живот.

Беше около обяд, когато пристигнаха в „Пукнатата халба“. Карамон моментално изчезна вътре. Тас остана отвън с Бупу, загледан мрачно и мълчаливо в разнебитената постройка, а от гърдите му се откърти въздишка, която тръгна чак от върха на новите му яркозелени обувки.

— Мен вече не харесва това — обяви Бупу. Тя гледаше към Тас обвинително. — Ти каза, че ние отива намери хубав мъж в червени дрехи. А намерили само един дебел пияница. Аз си отива вкъщи. При върховния булп Фудж I.

— Не, не си тръгвай. Не още! — извика Тас отчаян. — Ще намерим… ъъъ… хубавия мъж. Или поне една хубава жена, която иска да помогне на хубавия мъж. Може би… може би ще научим нещо тук.

Очевидно беше, че Бупу не му повярва. Тас и сам не си вярваше.

— Виж какво — каза той, — просто ме почакай тук. Вече не сме толкова далече. Разбирам те… Ей сега ще ти донеса нещо за ядене. Обещаваш ли, че няма да си тръгнеш?

Бупу премлясна с устни и погледна Тас подозрително.

— Мен почака — каза тя и се пльосна на калния път. — Поне докато свърши обед.

Тас вирна решително брадичка и влезе в кръчмата. Налагаше се той и Карамон да си поговорят.

Оказа се обаче, че това не е необходимо.

— За ваше здраве, господа — каза Карамон и вдигна чаша към окаяната сбирщина в кръчмата. Гостите вътре не бяха много — няколко пътуващи джуджета, които седяха близо до вратата и група хора, облечени като горски пазачи, които вдигнаха халбите си в отговор на поздрава на Карамон.

Тас седна до него, толкова потиснат, че дори върна кесията, която ръцете му, без да искат бяха дръпнали от пояса на едно от джуджетата, докато минаваше покрай него.

— Мисля, че сте си изпуснали това — смотолеви той, подавайки кесията на джуджето, което го зяпна смаяно.

— Търсим една млада жена — поде Карамон с намерение да прекара тук следобеда. После издекламира описанието, както бе правил във всяка една кръчма от Утеха до тук. — Черни коси, невисока, изящна, бледо лице, бели одежди. Тя е жрица…

— Да, видяхме я — отговори един от горските пазачи.

Изненадата на Карамон беше толкова голяма, че неволно изплю част от бирата в устата си.

— Така ли? — успя да каже той, задавен.

Тас се оживи.

— Къде? — попита той нетърпеливо.

— Скиташе се в горите на изток оттук — отвърна горският, указвайки посоката с палец.

— Не думай! — каза Карамон подозрително. — А какво правите в горите самите вие?

— Преследваме таласъми. В Хейвън ги има много.

— Три жълтици за чифт таласъмски уши — обади се приятелят му и се ухили с беззъбата си уста, — ако човек реши да опита късмета си.

— И как ви се стори тази жена? — продължи да разпитва Тас.

— Мисля че е луда — поклати глава горският пазач. — Казахме й, че наоколо гъмжи от таласъми, и че не трябва да се движи сама. А тя пък ни вика, че била в ръцете на Паладин или нещо подобно и, че той щял да се погрижи за нея.

Карамон въздъхна дълбоко и вдигна халбата към устата си.

— Да, това трябва да е тя…

Тас скочи на крака и дръпна халбата от ръката на едрия мъж.

— Какво по дяволите… — Карамон го изгледа гневно.

— Хайде! — подкани го Тас и го задърпа. — Трябва да тръгваме! Благодаря ви за помощта — добави той задъхано, докато влачеше Карамон към вратата. — Къде казахте, че сте я видели?