Маргарет Уэйс - Времето на близнаците

— Благодарение на твоето предателство — каза троснато драконовата повелителка и се опита да освободи ръката си. Рейстлин я задържа. Китиара беше по-висока и по-силна от крехкия маг и макар да създаваше впечатлението, че може да го прекърши на две с голи ръце, тя откри, че копнее да се откъсне от изгарящото му докосване.

Рейстлин се засмя и я поведе към Кулата на върховното чародейство, без да пуска ръката й.

— За предателства ли ще си говорим, скъпа сестрице? Та нима не се зарадва, когато използвах магията си, за да унищожа щита на лорд Ариакас, позволявайки на Танис Полуелф да прониже с меча си тялото на твоя водач и господар? Нима по този начин не те направих най-могъщия Драконов повелител на Крин?

— Голяма услуга, няма що! — отвърна Китиара с горчивина. — И по този начин едва ли не се оказах затворничка на соламнийските рицари в Санкшън, които управляват всички околни земи! И денем, и нощем ме пазят златни дракони, всяко мое движение се следи. Армиите ми са разпилени и се скитат по света…

— И въпреки това, ти дойде тук — каза простичко Рейстлин. — Опазиха ли те златните дракони? Узнаха ли рицарите за твоето напускане?

Китиара спря на пътеката, която водеше към Кулата и погледна учудена брат си.

— Твое дело ли е това?

— Разбира се! — сви рамене Рейстлин. — Но ще поговорим за тези неща по-късно, скъпа сестричке — каза той, докато вървяха нататък. — Сега си премръзнала и гладна. Гората Шойкан разклаща нервите и на най-смелите. Само още един човек успя да премине през нея, с моя помощ разбира се. Очаквах ти да се справиш добре, но бях донякъде изненадан от куража на лейди Кризания…

— Лейди Кризания! — повтори Китиара смаяна. — Преподобната дъщеря на Паладин! И ти си я допуснал тук, нея !

— Не само, че я допуснах, но я и поканих — отвърна Рейстлин невъзмутимо. — Без тази покана и закрилата на моята магия, тя, разбира се, никога не би могла да стигне дотук.

— И тя дойде ли?

— О да, при това с огромно желание, уверявам те в това. — Сега беше ред на Рейстлин да замълчи. Те стояха пред входа на Кулата на върховното чародейство. Върху лицето му падаха отблясъците на факлите пред прозорците. Сега Китиара го видя съвсем ясно. Устните му бяха изкривени в усмивка, а хладните му безизразни очи излъчваха студено, разсеяно сияние, подобно на светлината на зимно слънце. — С огромно желание — повтори той тихо.

Китиара се разсмя.

Късно през същата нощ, след залеза и на двете луни, във все още тихите часове преди зората Китиара седеше в кабинета на Рейстлин със свъсени вежди и с чаша червено вино в ръцете.

Кабинетът беше много удобен или поне на пръв поглед изглеждаше такъв. Големи елегантни столове, обшити с най-фин плюш и с изискани форми стояха върху ръчно тъкани килими, каквито можеха да си позволят само най-богатите хора в Крин. Украсени с картини на приказни животни и пъстри цветя, те привличаха очите на случайния наблюдател, изкушавайки го да се потопи за часове наред в красотата им. В стаята имаше няколко маси с дърворезба и цялостният й облик се допълваше от различни предмети и вещи — необичайни и красиви или необичайни и страховити.

Но най-забележителна черта на кабинета бяха книгите. Тя бяха наредени върху масивни дървени лавици, стотици, хиляди книги. Много от тях бяха еднакви на вид — в тъмносини подвързии с цвят на късна вечер, украсени със сребърни руни. Стаята беше уютна, но въпреки силния огън, който пламтеше и бумтеше в голямата зинала камина, въздухът тук смразяваше костите. Китиара не беше сигурна, но й се струваше, че студът лъха от книгите.

Лорд Сот стоеше далече от светлината на огъня, скрит в сенките. Кит не го виждаше, но тя, както и Рейстлин, усещаше присъствието му. Магът седеше срещу своята половин сестра на голям стол зад гигантското си писалище от черно дърво, а изсечените в него създания бяха издълбани толкова изкусно, че на Китиара все й струваше, че я наблюдават с дървените си очи.

Въртейки се неспокойно на мястото си, тя отпиваше от виното си твърде често и макар да беше свикнала с тази силна напитка, започваше да се чувства замаяна, а ненавиждаше това усещане. То я лишаваше от контрол. Китиара гневно бутна чашата пред себе си и реши да не пие повече.

— Планът ти е налудничав! — каза тя на Рейстлин с раздразнение. Кит не обичаше златистите му очи да се взират в нея и затова стана и закрачи из стаята. — Лишен е от смисъл! Загуба на време. С твоя помощ ние можем да управляваме Ансалон, ти и аз. Всъщност — Китиара изведнъж се обърна с пламнало от страст лице, — с твоето могъщество ние можем да владеем целия свят! Не ни е нужна някаква си лейди Кризания или нашия тромав брат…