Майкл Салливан - Короносната кула

— Бихме могли да го завържем — каза Себастиан.

— Сериозно ли говориш? — попита Блекуотър.

— Да, тази идея е добра! — съгласи се Самюел. — Ако се нахвърлим в купом, ще успеем да го надвием, той не е едър. Бихме могли да му завържем ръцете и краката и да го заключим в трюма до края на пътуването. А в Колнора ще го предадем на стражите. Те ще го отведат обратно във Вернес. Възможно е дори да получим награда за залавянето му.

— И дума да не става — възрази боецът. — Ние не разполагаме с никакви доказателства за вината му.

— Ти току-що сам видя погледа му. Наистина ли мислиш, че този човек е невинен? Дори и да не е отговорен за неотдавна станалите убийства, той пак е извършил нещо… нещо отвратително.

По-рано Ейдриън се бе вслушвал в думите на хора като Себастиан и винаги бе съжалявал впоследствие. Когато никой не предложеше истината, хората вярваха в предпочитаното.

— А ти как би се почувствал, ако постъпим по такъв начин с теб? — попита го боецът.

— Не говори глупости. Аз не съм като него. Аз съм честен човек.

— Нима? Как бих могъл да зная?

— Защото току-що ти казах това.

— Ами ако и той каже същото?

— А той казали?

— Не го попитах.

Насочил думите си по-скоро към останалите, със самодоволно изражение Себастиан отвърна:

— Не е и било нужно. Достатъчно е само да го погледнеш. Ръцете на този човек неведнъж са били покривани с кръв. Той е зъл.

По всички останали лица Ейдриън виждаше съгласие. Тази им настоятелност не изглеждаше логична — докато човек не обърнеше внимание на страха. Присъствието на страх превръщаше разумността в лудост и дори можеше да накара втората да придобие вида на първата.

Само глупакът застава на пътя на юрнало се стадо.

Заради тази компания отново му се прииска Пикълс да бе дошъл с него. Ейдриън се изправи на крака.

— Къде отивате? — попита Вивиан.

— Не съм съгласен с вас, така че няма да участвам повече в този разговор. — След първата си крачка на отдалечаване той отново се обърна към тях. — И още нещо. Ако се опитате да го завържете, да го блъснете в реката или нещо от този род, знайте, че аз ще се притека на помощ на него, а не на вас.

Съпроводи го шокирано мълчание. Сред проскърцването на лодката Ейдриън се отправи към кърмата. Там щеше да остане скрит от погледите им.

— Още е млад и наивен — долетяха след него думите на Себастиан.

Ейдриън действително беше млад — нямаше намерение да отрича това. Но всяка от годините, прекарани в Калис, се равняваше на няколко години обикновен живот. В стремежа си да избегне ковашкото поприще той бе научил много.

Боецът се облегна на перилото и се загледа на изток. В повечето от ниските места тревата все още зеленееше, но дърветата по високите места вече обагряха листата си в златно. Някъде в далечината, отвъд достижимото от погледа му, се намираше малко селце, което той не бе виждал в продължение на пет години. Но предполагаше, че нищо там не се е променило. Промяната подминаваше местата като Хинтиндар. Единствено поколенията се сменяха, отдадени на един и същи труд. Някои от жителите не бяха способни да напуснат, други — като баща му — не желаеха. Къщите около пътя, разположени в подножието на господарското имение, щяха да се издигат там вечно. На петнадесетгодишна възраст Ейдриън бе напуснал това място. Сегашното му преминаване можеше да бъде сметнато за завръщане… Защото той нямаше намерение да се върне в самото място.

Сега той осъзна, че бе грешал за липсата на промяна. В малкото гробище щеше да се издига нов камък — или по-скоро надписана дъска. Над земята щеше да стои единствено името, защото селяните не познаваха календара.

— Хубав ден се очертава — отбеляза лодкарят. Той бе приседнал край кормилото, отпуснал ръка върху него, и бе качил краката си нависоко.

Ейдриън кимна и едновременно с това осъзна, че е спрял да трепери. С напредването на утрото мъглата започваше да се раздига. Сред дървесните корони се промушваха лъчи светлина, които потъваха във водата. Бернум бе и широка, и дълбока река, особено в близост до морето. Водите й се разливаха сред хълмовете с лениво спокойствие. Но това бе само привидна проява, прикриваща коварно подводно течение. Последното бе погълнало множество животи — хора и добитък. А през пролетта тя се разливаше и наводняваше брега си: това обясняваше липсата на ферми в близост до реката. Бащата на Ейдриън бе казвал, че Бернум не обичала да бъде притискана. Той я бе оприличавал на зла вещица, подмамвала къпещите се с лъжливото спокойствие на водите си. Тя ги оставяла да навлязат до средата, преди да ги удави. Освен това бе казвал, че ако някога водите й бъдат пренасочени — нещо невъзможно, както бе настоявал — в коритото й щели да лъснат хиляди скелети, погребани сред утайка.