Майкл Салливан - Короносната кула

— Какво е то?

— Не зная. А и няма значение. Не нося нищо със себе си, но той няма да ми повярва. Дори няма да ме попита. Просто ще ми пререже гърлото и ще претърси каютата ми.

Ейдриън проследи лекото указателно движение на главата й и откри, че качулатият отново се е върнал на палубата, този път близо до кърмата.

Боецът се гордееше с навика си никога да не съди хората по външния вид, но дори и той не можеше да отрече злонамереното излъчване на непознатия. Имаше нещо вцепеняващо в обгръщащото го мълчание и в неизменно спуснатата качулка. Излъчване на враждебност.

Ако вярваше в съществуването на подобни неща, Ейдриън би го сметнал за някакъв зъл дух, фантом или заклинател. Във всеки случай бе сигурен, че именно заради люде с подобно излъчване се зараждаха слуховете за съществуването на подобни свръхестествени създания. Когато пристигнеха в Колнора, пътниците щяха да разкажат на близките си за мистериозното безлико привидение, а впоследствие историята щеше да става все по-страховита с всеки преразказ. Не след дълго щеше да се разчуе, че самата Смърт тръгнала да се разходи с шлеп по река Бернум.

— Освен това не зная какво ще правя в Колнора — в случай че изобщо стигна жива.

— Нямате ли някакви роднини там? Или познати, които да ви помогнат?

Жената поклати глава, а долната й устна леко трепна.

— Това не е ваш проблем. Все някак ще се оправя.

— Фарлън възнамерява да разговаря с колнорския шериф. Ще има разследване. Ако качулатият е виновен, стражите ще го арестуват. Тогава вие ще можете да се върнете във Вернес. Надали крадците са опразнили абсолютно цялата къща. А дори и да е така, нищо не ви пречи да дадете под наем някои от стаите, докато си стъпите на краката.

Вивиан отново погледна към качулатия и продължи с тих глас:

— Ами ако така и не достигна Колнора? Ако той ме убие по време на пътуването?

— Няма да допусна подобно нещо.

— Иска ми се да ви повярвам, но вие не бихте успели да го спрете. Нищо не му пречи да се промъкне в каютата ми. На сутринта никой няма да се трогне от трупа ми.

— Ето какво. Заключете вратата си и се постарайте да я барикадирате. Така той няма да успее да се промъкне безшумно. Чуя ли трясъка, ще зная да ви се притека на помощ.

Тя попи сълзите си.

— Ще последвам съвета ви. Само се надявам, че това ще е достатъчно.

Заради побоя дори тежестта на празните кофи и кобилицата причиняваше болка. Грю не я бе щадил. Все пак отново бе получил възможност да демонстрира богатия си опит: нито един от ударите не бе оставил видими следи. Насинените курви носеха по-малък приход.

При градския кладенец Гуен остави кофите и приседна на ръба, за да си поеме дъх, загледана назад. Все още бе рано — слънцето едва надничаше между извития покрив на кръчмата и кривата подредба керемиди от другата страна на улицата. Ейвън й бе казала, че някога въпросната постройка била странноприемница. Много отдавна. Сега във въпросната къща се подслоняваха единствено плъхове и кучета. Тази западнала постройка отлично символизираше целия бедняшки квартал и особено улица „Капризна — задънена във всяко едно отношение.

Още от съвсем малка Гуен помнеше как майка й бе разказвала за далечен Медфорд, в който един ден двете щели да заживеят. Тогава Гуен си го бе представяла като някакво вълшебно място, по чиито улици трополят каляски, а екотът на колелата им бива отразен от стени от скъп камък. Малката Гуен дори си бе представяла къщата, в която двете ще живеят: прекрасна постройка с фонтан в двора, разположена близо до огромен пазар.

А реалността се бе оказала съвсем различна.

Майка ми имала ли е някаква представа къде се отправяме в действителност?

Майка й бе посветила живота си на една-единствена цел: да достигне Медфорд. В продължение на години бе говорила единствено за този град. Сега Гуен можеше да обърне поглед назад и от позицията на възрастна да огледа с нов поглед случвалото се. Двете бяха пътували сами. Една майка никога не би повела детето си през цял континент, дори и ако разполагаше с неопровержими доказателства, че в края на пътуването я очаква самият рай. Освен това тенкинските жени никога не пътуваха сами.

Странно бе и името, което Илиа бе избрала за дъщеря си: Гуендолин. Традициите на родното й племе — Ованда — налагаха избирането на имената на предци. Само че надали сред въпросните предци бе имало жена на име Гуендолин. Името бе красиво, но не бе тенкинско. Подобни имена носеха красивите дами със сметанова кожа, сини очи и руси коси. Гуен бе видяла русокоса жена едва във Вернес, а дори и в този град такъв цвят на косата бе сравнително рядък. Едва години по-късно бе започнала да среща жени с подобни имена.