Майкл Салливан - Короносната кула

— Ами Юджийн? — попита боецът.

— Поели сме към Колнора, за да му отворим магазин — рече Самюел.

Себастиан добави:

— Време е момчето да поеме само.

— Не съм момче — обади се Юджийн.

— Докато не изплатиш заема, оставаш момче. Или каквото реша, че си.

Младежът се навъси, но преглътна думите си заедно с поредната хапка пиле.

— Ами вие, госпожице? — рече Ейдриън. Вивиан тъкмо отгризваше от резен ябълка. — Каква причина ви е превърнала в наша спътничка?

Усмивката й изчезна. Жената остана вторачена в чинията си.

— Нещо лошо ли казах?

Вивиан поклати глава, все така мълчаливо. Себастиан внимателно я докосна по рамото.

— Моля да ме извините. — Жената се надигна и се отправи към носа на лодката. Понастоящем той бе празен, защото качулатият се бе излегнал на брега.

— Не намеквах нищо — обърна се Ейдриън към останалите сътрапезници. Чувстваше се отвратително.

— Вината не е твоя — успокои го Себастиан. — Подозирам, че дамата е преживяла нещо ужасно.

— Тоест?

— Малко жени пътуват сами. И видя ли колко малко храна си беше взела? Очевидно нещо я измъчва.

— Може би е злояда. И е възможно да пътува към уговорена среща.

— Възможно. Но ми се струва по-вероятно да е изплашена. А и тези слухове са изнервили всинца ни.

Вивиан бе оставила чинията си върху палубата. Самата тя седеше върху един от сандъците и гледаше в реката. В един момент жената повдигна ръка, за да обърше очи.

Ейдриън въздъхна. Той винаги изпитваше известно смущение край жени и често му се случваше да изрече нещо неподходящо. Искаше му се да отиде при нея и да я утеши, но не го стори, защото почти бе уверен, че само ще влоши нещата. По-рано бе смятал, че е невъзможно да се почувства по-самотен, а се оказваше, че и в тази си преценка е сбъркал.

Подир храненето шлепът отново пое. Фарлън слезе да спи в каютата си и бе заменен от другия кормчия. Неговото име Ейдриън не бе успял да научи. Той бе по-млад от колегата си, имаше брада и рунтави вежди, а въпреки това под тях надничаше лицето на младенец. Освен това той бе необщителен и не проявяваше желание да разговаря.

Още с първото раздвижване Вивиан бе изчезнала в каютата си. Вероятно бе бързала да отстъпи носа на качулатия. Но той не зае предишното си място.

Ейдриън се зае да убива остатъка от деня чрез разглеждане на пейзажа и заточването на един от мечовете си. Поддържането на оръжията се бе превърнало в част от хигиенните му навици. Тази дейност му помагаше да се съсредоточи, да се отпусне и да размишлява. А точно в момента се нуждаеше и от трите неща.

Вивиан изникна отново малко подир залез. Този път тя не се отправи към търговците, а за втори път се настани на опразнения нос, близо до поклащащата се светлина на фенерите. Оттеглянето на слънцето бе отстъпило място за есенния хлад: забелязал потреперването на дамата, Ейдриън се отправи към предната част на шлепа.

— Вземете — каза той и загърна раменете й с току-що сваленото си наметало. — Не е дебело, но пак е нещо.

— Благодаря ви.

— Трябваше да ви го дам по-рано. Аз съм идиот. Бих искал да ви се извиня.

Вивиан го погледна изненадано.

— Задето не сте ми дали плаща си по-рано?

— Задето по-рано неволно ви разстроих.

Няколко мига тя изглеждаше объркана.

— И сте се притеснявали за това през цялото време? — Тя отпусна ръка върху неговата. — Седнете, недейте да стоите прав.

— Сигурна ли сте? До този момент не се проявявам като особено вежлив.

— Аз бих ви взела за благородник. Или пътуващ под прикритие рицар.

Ейдриън се позасмя.

— Всички ме обявяват за рицар.

— Простете?

— Няма значение. Аз не съм рицар. И не съм привикнал да разговарям с изтънчена компания.

— Това ли виждате в мое лице?

— В сравнение с хората, с които съм свикнал, да.

За момент Вивиан сведе очи.

— Аз не съм родена аристократка, за каквато ме смятате. Бракът ме издигна, но сега…

Тя замълча и отново се загледа в палубата.

— Слушам ви — увери я Ейдриън.

— Причината за пътуването ми… без придружител… Съпругът ми е мъртъв. Той бе убит преди два дни. Той бе една от жертвите. Избягах, защото се страхувах за живота си. Но сега започвам да си мисля, че съм направила ужасна грешка.

— Имате ли представа кой и защо би искал да убие съпруга ви?

— Даниел беше заможен човек, а богатите имат много врагове. Домът ни бе ограбен. Дори завесите бяха откъснати. От страх аз избягах единствено с дрехите на гърба си. Както виждате, дори наметало не си взех. Продадох брачната си халка, за да си позволя пътуването, но се боя, че съм отвела тревогите си на борда. Мисля, че убиецът не е намерил търсеното. Последвал ме е на борда, за да се сдобие с него.