Майкл Салливан - Короносната кула

— Какво си правил в Калис? — с тон на наскърбен инквизитор се осведоми младежът.

— Работех.

— Както и трябва. — Себастиан кимна. — Той носи тежка кесия. Трябва да вземаш пример от него, Юджийн.

— Бас държа, че е пълна само с калиански медни монети — със същия пренебрежителен тон продължи Юджийн. — Иначе щеше да си е купил вълнена роба като нас.

— Той носи прекрасен меч. Два, всъщност. На твое място бих внимавал с изказванията — рече Себастиан.

— Три — вметна Самюел. — Третият е останал в каютата му. Огромен е.

— Видя ли, Юджийн? Човекът влага всичките си пари в оръжия. Но ти продължавай да го наскърбяваш. Убеден съм, че двамата със Самюел прекрасно ще се справим и без теб.

Този път младежът не каза нищо, а скръсти ръце и упорито се загледа в отминаващите хълмове.

— С какво се препитаваш? — попита Самюел и хвърли продължителен поглед към Ейдриъновата кесия.

— Бях войник.

— Войник? Никога не съм чувал за богат войник. В чия армия си служил?

Във всички , едва не отвърна Блекуотър, но се сдържа. В първия момент тази истина му се бе сторила смешна, но веднага подир това бе последвало потискането. Та нали точно тези години служба го бяха накарали да прекоси океана.

— Случваше ми се да пътувам много — неопределено отвърна той, отбягвайки въпроса. В битка тази тактика не променяше нищо, макар че би могла да изнерви и изтощи противника. Самюел изглеждаше като човек, който не се отказва лесно. Но поредното отваряне на вратата към каютите предотврати следващата му реплика. Този път изникналата бе жена.

Нея Ейдриън също си спомняше. Тя се казваше Вивиан и миналата нощ търговците едва не се бяха претрепали в старанието си да я обгрижват. Сегашната й поява също имаше подобен ефект.

За разлика от тях, жената не се бе омотала в плащ или вълнена роба. Тя носеше изчистена сива рокля, от типа, който младата съпруга на обещаващ работник би избрала за пътуване. Всъщност облеклото й не бе от значение. Ейдриън можеше да оцени, че и в зеблен чувал тя би изглеждала възхитително. А оценката му придобиваше особена тежест заради факта, че калианските жени бяха смятани за едни от най-красивите на света. Нейната красота бе тяхна противоположност — с нежнобяла кожа и руса коса. Тя приличаше на порцеланова кукла. Това беше първата западна жена, която той виждаше за период от две години.

Самюел тактично й помогна да се настани между него самия и Себастиан. За Юджийн остана да седне край Ейдриън.

— Добре ли спахте? — попита Юджийн, приведен доста повече от необходимото.

— Никак. Почти не можах да мигна заради кошмари, най-вероятно вдъхновени от случвалото се снощи.

— Кошмари? — Себастиан се навъси с повтарянето си. — Няма нужда да се тревожите, уважаема. Вернес и противните му престъпления останаха зад нас. Пък и всеки знае, че негодникът е убивал единствено мъже.

— Това не е особена утеха, сър. А и този човек — тя посочи към качулатия на носа — ме ужасява.

— Не се страхувайте. Само глупак би опитал да извърши престъпление на борда на толкова малък съд — успокои я Самюел. — Тези мащаби са прекалено дребни, за да позволят незабелязаното провеждане на подобна злина.

— Вие определено имате усет към езика, Самюел — каза Вивиан. Но търговецът не разбра похвалата й в старанието си да я впечатли.

— Освен това — намеси се Себастиан — си имаме млад войник на борда. Той току-що е пристигнал от Дагастан. Ти ще защитиш дамата при нужда, нали, Ейдриън?

— Разбира се — каза боецът. Не бе излъгал за способностите си, но въпреки това се надяваше да не се стига до това. Започваше да съжалява, че носи мечовете си. В Калис те бяха обичайна част от облеклото и хората биха се обръщали подир онзи, излязъл без поне едно оръжие. В Аврин обичаите бяха съвсем различни.

Но пък не можеше да свикне да оставя всичките си оръжия в каютата. Подир пет години остриетата се бяха превърнали в неразделна част от него и тяхното отсъствие непрекъснато би го глождило, като неотдавна изгубен зъб. Макар да бе сигурен, че по-раншните думи на Себастиан бяха произхождали по-скоро от дочути истории, отколкото от личен опит, търговецът бе казал истината за едно: убиването си имаше цена.

— Виждате ли? — Себастиан плесна с ръце като човек, току-що демонстрирал успешен фокус. — Нищо не ви заплашва.

Вивиан се усмихна тъжно и отново погледна към стоящия на носа.

— Какво ще кажете някой от нас да поговори с него? — предложи Юджийн. — Може да се окаже, че се страхуваме напразно.