Майкл Салливан - Короносната кула

Бяха сами.

Може би изобщо нямаше войници. Колата бе малка, по-скоро селска.

В този момент той го чу. Ейдриън все още дишаше. Дъхът му бе слаб и хриптящ. Така би дишал човек, около чието гърло е обвита гарота.

Щом бяха оцелели до този момент, може би все още имаха шанс.

Крадецът внимателно се оттласна и се изправи. Раната изкрещя отново. Той не й обърна внимание. Ръцете, на които се опираше, трепереха неудържимо. Колата се разклати. Но в момента не се сещаше за друг начин, по който да слезе.

Колко ли дълго сме били вътре? И колко дълго му остава?

Ейдриън звучеше задавен.

За пръв път от десетилетия насам Ройс постъпи без план. Мерик го бе научил никога да не предприема нещо, без преди това да разполага с цел и със средствата, необходими за постигането й. В този момент крадецът не разполагаше с нито едно от двете: единствено притежаваше смътното усещане, че Ейдриън умира и се нуждае от помощ. Това можеше да бъде постигнато само по един начин. Мелбърн се наклони настрани и падна.

При сблъсъка със земята не можа да сдържи вика си. Острата болка едва не го потопи обратно в несвяст. Единствено решителността не му позволи. Той си пое дъх и се оттласна със здравия си крак. И продължи да пълзи, оттласквайки се с ръце. Така успя да се добере до най-близката врата и да започне да тропа по нея. Никакъв звук. Никаква светлина. Той се върна обратно на улицата. Агонията ставаше все по-силна и пречеше на мислите му. Дрехите му се бяха вкоравили от попивалата кръв, а сега бяха започнали да омекват. Той кървеше отново.

Заради отчаянието си той извика.

— Помощ!

Не можа да познае гласа си. От малък не бе използвал тази дума. Мразеше я. Мразеше вкуса на безсилие, който тя оставяше след себе си.

— Помогнете ни!

Някъде над улицата се затръшнаха прозорци. Малкото отключени врати сега бяха залостени. Никой не искаше да има нищо общо с тях.

Ройс остана да лежи на улицата по лице.

— Поне го спасих — прошепна крадецът. — Той не беше сторил нищо лошо. Просто се опитваше да помогне. — И с насълзени очи добави: — Не заслужава да умре с мен.

В едно последно усилие той отметна глава назад.

— Помогнете ни!

Ръката му усети нечий нежен допир.

— Всичко е наред. Сега ще те скрия.

Ройс отвори очи. Мракът отново бе започнал да пълзи. Океанът от болка отново бе започнал да се надига. Все пак той успя да различи лицето на жена. Мило лице, с бадемови очи, обгърнато от тъмна коса. Тя се бе привела над него

— Ейдриън… в колата. Помогнете му…

— Диксън, погрижи се за другия.

Нечии ботуши стъпиха в калта. Ейдриън извика от болка.

— Как е той? Добре ли е? — подвикна жената.

— Жив е. Простреляли са го — отвърна дрезгав мъжки глас. — Мисля, че ще оживее.

— Пренеси ги вътре и върви да доведеш лечителя. Не Базил, доведи доктор Линдерман.

Ройс не усещаше почти нищо. Отново бе на път да припадне.

— Спасете Ейдриън — помоли се крадецът. — Той…

— Зная — прекъсна го жената. — Зная всичко. Ще спася и двама ви. Ще видиш. Аз те чаках. Чакам те от много отдавна.

Рен наблюдаваше как професор Аркадиус разчупва восъчния печат, намества очилцата си по-нагоре и започва да чете. Старецът изглеждаше разстроен. Никой не би си помислил да го опише като спретнат, но в този момент преподавателят имаше непростимо занемарен вид. Косата му не се поддаваше на описание с непредвидимостта на кичурите, робата му бе още по-намачкана от обичайно (забележително постижение), а онова петно от желе със сигурност Рен бе виждал и по-рано.

Пред погледа му професорът започна да се отпуска. Напрежението във вратните му мускули спадна; дишането му също се успокои.

Тъй като нямаше представа за дължината на посланието, Рен се огледа, за да си намери място за сядане. В кабинета властваше обичайната бъркотия, но въпреки това той успя да си намери пристан, намествайки се между клетката на един гълъб и бъчва с оцет. Там си позволи да потръпне. Още на прага на сградата се бе поотърсил от снега, но някои от снежинките се бяха изхитрили да останат в разтопено състояние, като мокрят дрехите му. Рен пъхна ръце под мишниците, потропа с ботуши и се заслуша в цвърченето на животните.

— Добри новини? — попита накрая той, нетърпелив. Все пак той също бе замесен.

Професорът повдигна пръст, без да откъсва очи от редовете.

Рен се загледа в гълъба. Птицата бе изцяло бяла, с черни очи. Определено екзотична. Той за пръв път виждаше бял гълъб.