Майкл Салливан - Короносната кула

Ройс отпусна глава в калта и остави дъжда да обстрелва лицето му:

— Конят ни трябваше.

Ейдриън пъхна ръце под мишниците му и задърпа. Натискът около крака му започна да отслабва. В този момент се разнесе жуженето на друга оса и боецът се вцепени. Том изруга и запрати поредна стрела. Откъм плевнята долетя стон.

Блекуотър, отпуснат на едно коляно, залитна напред. Ройс се постара да спре падането му, при което докосна стрелата, потънала в гърба му.

— Последният! — изкрещя Том.

Ейдриън отпусна глава върху гърдите на Ройс, кашляйки кръв.

— Чу ли? Спечелихме…

Дъждът продължаваше да вали.

Пороят се превърна в наводнение. Океанът бе заел мястото на небето и се изливаше. Ройс не можеше да види нищо. Не можеше да се надигне. Счупеният му крак си бе останал недоразкопан. Двамата с Ейдриън бяха обгърнати от кафява вода, примесваща се с тяхната кръв. Това й придаваше приятния цвят на чай.

Ейдриън се бе отпуснал неподвижно върху него. Бе спрял да кашля, а може би и да диша.

— Ейдриън?

Ройс опита да поеме дъх, нагълтвайки предимно вода. Той се опита да повдигне главата на спътника си над локвите. Вратът на боеца бе отпуснат.

Разнеслият се плясък издаде приближаването на Том и Артър.

— Остави ни — изръмжа Ройс. Макар да му се искаше да се изправи, в действителност дори не можеше да се надигне. Шевовете му се бяха разкъсали. Можеше да усети как краищата на раната отново се разтварят. — Ще дойдат и други. Върви си, иначе ще разберат, че си ни помагал.

Светът се въртеше пред очите му. Главата на Ейдриън тежеше върху гръдта му. Ако не бяха калта и кръвта, крадецът би сметнал всичко това за сън.

— Той е жив — високо каза Том Перото. Може би говореше на сина си, а може би се обръщаше към Ройс. — Негодниците са използвали обикновени стрели, а не широки. — Той издърпа стрелата. Ейдриън не помръдна. Под ризата му фермерът постави приготвено парче плат.

Към ожесточения порой се примеси и друг звук — трополенето на копита. Това не беше конят на рицаря: животното все така лежеше сред калта. Самият сър Холвин бе заел средата на огромна локва, потъмняла от кръвта му. Ако не бе умрял при падането, със сигурност се бе удавил. Раните, които Ройс му бе нанесъл по време на изкачването си, определено бяха спомогнали.

Не, приближаваше някакъв нов кон.

Подкрепленията не закъсняха, помисли си Ройс

— Насам! — отчаяно изкрещя Том.

Хитър старчок. Не си толкова глупав, колкото смятах. А ти постигна желаното, Ейдриън… Семейството няма да пострада, ти получи истинска битка. Как ли си успял да ги надвиеш ранен? Професорът казваше истината за теб. Жалко, че не го бях осъзнал по-рано. Но въпреки това си оставаше глупак. Трябваше да ме оставиш на кулата. Сега щеше да пийваш в някоя таверна, а не да умираш сред локвите.

Ройс простена, защото бе повдигнат от силни ръце. Бе поставен в някаква кола.

Наистина възнамеряват да ме изправят на съд? Пак аз ще се смея последен; ще умра много преди това.

Ейдриън бе положен до него, подир което дъждът изчезна, скрит от платнище над лицата им. Тропотът на капките по него се смеси с бученето в главата на Ройс. Отдавна спотайвалият се мрак започна да го обгръща неумолимо. Но този път крадецът нямаше нищо против. Беше готов да умре.

Той пипнешком откри ръката на Ейдриън и я потупа.

— Старият негодник беше прав… От нас наистина би излязъл прекрасен екип.

Спирането на колата събуди Ройс, за което той съжали. Кракът го болеше страшно силно, сякаш премазан от кон.

В следващи миг той си спомни.

Крадецът отвори око — само едното се подчини на мисълта му, другото бе подпухнало. Наоколо бе притихнало. Ейдриън лежеше до него; платнището все още се намираше над главите им. Крадецът пробно протегна ръка, но срещна съпротива: платнището бе привързано. При следващото си движение установи, че кинжалът все още е у него. Дръжката на Алвърстоун бе покрита с кал.

Колко ли дълго сме пътували?

С известно усилие Мелбърн отвори дълъг разрез в плата. Вътре нахлу хладен свеж въздух; в небето проблясваха звезди. Облаците бяха отнесли дъжда със себе си. Ройс внимателно се надигна и се огледа.

Видя постройки. Мръсни дървени постройки с окаляни стени. Улицата бе тясна, нашарена от дълбоки локви. Крадецът се огледа, с което си спечели ново главозамайване. Още сгради. Намираха се в град. Жалък, беден град. Мястото не му беше познато. Той погледна напред и видя, че коларят липсва. Наоколо не се виждаха и войници.