Терри Гудкайнд - Третото кралство

Сърцето му не спираше да препуска. Тревожеше се за всички хора, които бяха с него, и за това, което вероятно им се беше случило. Искаше да се добере до Хенрик и да разбере какво става. Още по-силно се притесняваше, че трябва да намери помощ за Калан.

— Не бива да оставаме повече навън — тихо напомни един от мъжете отзад, опитвайки се да накара жената да побърза.

— Почти приключих — каза тя, докато набързо преглеждаше по-явните наранявания. — Раните ви трябва да се зашият и да се наложат с лапи, иначе до сутринта ще са се възпалили — обясни на Ричард. — Подобни ухапвания не са за пренебрегване.

— Моля ви — каза той и посочи с другата си ръка към каруцата. — Ще помогнете ли на съпругата ми? Опасявам се, че раните й са по-тежки от моите.

След бърз жест от страна на жената двама от мъжете се втурнаха натам.

— Тя ли е Майката Изповедник? — викна един от тях, докато я преглеждаше.

У Ричард се надигна подозрение.

— Да.

— Не мисля, че можем да сторим нещо за нея тук — каза човекът.

Другият забеляза меча и го вдигна от земята. Погледът му обходи богато украсената с ковано злато и сребро ножница и накрая зърна думата ИСТИНА, изписана със златна нишка, преплетена в сребърната, която обгръщаше ефеса.

— Значи вие сте Господарят Рал?

— Точно така — отвърна Ричард.

— Тогава няма съмнение. Вие сте онези, които търсим — каза мъжът. — Момчето… Хенрик… ни разказа кои сте. И ние дойдохме да ви намерим.

Разбрал, че именно Хенрик им е казал кои всъщност са двамата с Калан, Ричард се поуспокои.

— Достатъчно — каза жената и бързо се обърна към Ричард. — Радвам се, че стигнахме навреме, Господарю Рал. Аз съм Естер. Сега обаче трябва да ви приберем на безопасно място.

— Наричай ме Ричард.

— Да, Господарю Рал — отговори тя разсеяно, сякаш вече не го слушаше, а се беше вглъбила да преглежда колко дълбоки са раните му.

Естер даде знак на няколко от мъжете зад нея.

— Ще се наложи да му помогнете. Ранен е лошо, а трябва да се измъкнем от тук, преди онези, които са сторили всичко това, да се завърнат.

Няколко души се втурнаха да помогнат на Ричард да се изправи на крака, облекчени да чуят, че тя най-после е готова да тръгне. Щом стана, Ричард настоя да отиде при Калан. Мъжете му помогнаха да се задържи изправен, когато се заклатушка към каруцата.

Ричард видя, че тя все още е в безсъзнание, но диша. Положи ръка върху нея, обзет от страх за състоянието й. Дрехите й бяха пропити с кръв от мъченията на Бръшлянената дева. Мисълта за това отвратително същество и всичко, което беше причинила на Калан, събуди гнева му. Девата сплетница беше пила от кръвта й. Той промуши ръка през дългата цепка на ризата на Калан, за да опипа мястото, където помощниците на Джит бяха разпорили корема й, за да източат кръвта й за господарката си. Тревожеше се не само за сериозното нараняване, но и за количеството кръв, което беше изгубила. За свое учудване напипа само няколко подутини по кожата й там, където продълговатият разрез почти беше зараснал.

В този момент Ричард си спомни докосването, което беше усетил — съприкосновението със започнатото, но недовършено лечение. Сигурно Зед или Ничи се бяха погрижили за дълбоката рана на Калан, но от останалите разрези, които все още се виждаха по нея, ставаше ясно, че както и при него, не са довършили започнатото. Тъй като си спомни, че беше усетил допира на Ничи, допусна, че вероятно Зед се беше заел с изцелението на Калан.

Беше благодарен, че Зед е успял да излекува ужасяващата дълбока рана на корема й, но не му беше останало време да се справи с всичко. Някои от раните й все още кървяха. Знаеше също така, че вероятно тя има и други сериозни наранявания, иначе нямаше да бъде в безсъзнание.

— При вас има ли някой, който би могъл да й помогне? — попита Ричард. — Роден с дарбата?

Естер се поколеба, но накрая каза:

— Имаме човек, благословен с дарбата, който може би ще успее да й помогне.

Един от мъжете се наведе към нея, хвана я през дрехата за рамото и я придърпа леко, за да й прошепне в ухото:

— Смяташ ли, че е разумно?

Жената го изгледа гневно и рече:

— Имаме ли избор? Да ги оставим да умрат ли?

Мъжът просто въздъхна и се изправи.

— Само че трябва да побързаме. Тя няма как да ги излекува, ако са мъртви.

— Освен това — напомни й друг — всички трябва да се приберем преди падането на нощта.

След тези думи и другите се заозъртаха в тъмното. Ричард забеляза, че всички те изглеждаха ужасени, че се намират навън по мръкнало. Като горски водач преди често му се беше случвало да посещава хора от селата. Подобно поведение се забелязваше сравнително често сред тях — изпитваха нужда да се затворят вътре след залез-слънце. Хората от по-отдалечените места проявяваха по-голяма склонност да вярват в суеверия, а едно от нещата, от които всички се плашеха, беше тъмнината. Макар че трябваше да признае, че тези хора безспорно имат от какво да се страхуват.